Из работата на школа "Лято без наркотици" в Банско - "Всичко, което изгубих"

Новини за 19.09.2018

 

През лятната ваканця децата от школа "Лято без наркотици" в гр. Банско се занимаваха с дейностти по превенция на наркоманиите. Представяме ви произведението, което едно от децата  - Петя Пахова, написа под въздействието на работата и дискусиите през цялата ваканция в школата.

    

Всичко, което изгубих 

Казвам се Виктор Иванов. Бях женен за прекрасна жена. Нейното име беше Жанет. Тя промени живота ми, тя беше слънчевия лъч, който ме огря. Дари ме с две прекрасни деца. Момиче и момче, близнаци - Мария и Джон. Един ден аз и Жанет оставихме децата в училище. Върнахме се в къщи. Тя ми сподели, че от общината са я уволнили. Жена ми беше притеснена. Не знаеше какво да прави. Казах на жена ми, че ще се справим някак. Времето си минаваше, а спестяванията ни намаляваха все повече и повече. Едвам се справихме. Заплатата ми беше твърде ниска, за да храни цяло семейство. Жанет така и не си намери друга работа. Месеците се нижеха, а дълговете ни растяха. Продадох си колата и останахме с тази, която наследих от баща си. Работих вече на две места. От сутрин до вечер като мизерен търговец, а щом се стъмнеше, работех в нощен клуб като барман. Бях изтощен. Сънят ми продължаваше най-много четири часа. Не можех да се видя с децата си. Това продължаваше месеци наред. Бях се отчаял. Една вечер бях в нощния клуб. Като наливах на един господин поредната чаша водка, дочух един разговор. Един добре облечен господин разправяше на друг, че си търси човек, който да му свърши една проста работа за голяма сума пари. Казах му ,че се интересувам. Сподели ми, че това е много поверително. Той ми обясни кога и къде да се срещнем. Съгласих се, без да задавам въпроси. На другата седмица отидох на адреса, който ми беше казал господина. Това, което видях, беше само една изоставена сграда. Нямах представа в какво се бях забъркал. Чаках човека да дойде. Щом се появи, ми каза да влезем в сградата. Там ми обясни, че задачата ми е да летя от София до Москва. Трябвало да пренеса амфетамини. Аз го попитах как ще стане. Опитах се да му обясня, че това не е редно. Той знаеше за положението ми. Каза ми ,че ако искам парите трябва да го сторя. Нямах друг избор и се съгласих. Обясни ми кога е полета. Каза ми, че трябва да остана в Москва за една седмица, докато изхвърля наркотиците от тялото си. Попитах го какво има предвид, а той ми каза, че ще напълни балони с амфетамини и ще ги глътна. Попитах го какво ще стане, ако балоните се спукат. Господинът ми отговори, че има риск да умра от свръхдоза. Аз се уплаших, но нямах друг избор. Бях съпруг и баща на две деца. Трябваше да ги подсигуря. Съгласих се. Другия месец, ще летя със самолета.

КАКВО ЩЕ КАЖА НА ДЕЦАТА? КАКВО ЩЕ СТАНЕ АКО МЕ ХВАНАТ?

 Тези въпроси тормозеха главата ми в продължение на няколко седмици. Как стигнах до тук? Времето си летеше, дните се нижеха и ставаха седмици. Казах на жена си, че ми се налага да пътувам до чужбина по работа.  Дойде денят. Сбогувах се с жена си. Предупреди ме да се пазя. Това може би бяха последните думи, които тя ми каза с натъжено лице. Тръгнах към летицето с кола, в която ме чакаше господинът, с когото се бях уговорил. Даде ми балоните. Глътнах ги и излязох от колата. Чаках дълго, докато ми проверят документите и багажа. Щом дойде моят ред да мина през скенера, живота ми се срина. Хванаха ме. Арестуваха ме за диларство. Наркотиците бяха отстранени от мен. Служеха им като доказателство. След това, на свиждане ми беше дошъл човекът, който ми даде наркотиците. Каза ми, че ако не му върна амфетамините, някой ще пострада. Отговорих му, че няма как да стане. Той ме погледна с презрение. Предупреди ме, че ако не намеря някакъв начин, ще съжалявам горчиво.  Тръгна си обезумял. Минаха два месеца. При мен достигна вест, че домът ми е опустошен. Жена ми е убита, а децата ми отвлечени и измъчвани. Не можех да повярвам. Откакто научих новината, не правех нищо - не ядох, не пиех вода, не спях и не говорех... Бях съсипан... Минаха месеци . Тогава научих, че децата ми са убити. Тогава още повече се депресирах. Времето си летеше и летеше... Минаха години. Излязох от затвора.  Животът ми беше съсипан, безмислен. Заради досието, което си създадох, не ме приеха никъде на работа.  Живеех като скитник.  Просех. Живеех мизерно.

БЕШЕ УЖАСНО. НО ТОВА БЕ МОЯТА СЪДБА, МОЯТ ЖИВОТ!!! 

Автор: Петя Пахова - 12 години

       

 

Кратък линк

Още Новини