ВЛАДО ЧЕРНОЗЕМСКИ И АТЕНТАТЪТ В МАРСИЛИЯ – 1934 г.

Новини за 09.10.2017

Около името на Владо Черноземски витаят какви ли не слухове и легенди, които и до днес се разпространяват. Много от тях водят началото си от чуждестранната преса и от телеграфните агенции и което е любопитното българските вестници тиражират редица небивалици. Една от тях е че през 1927 г. той предлага на Иван Михайлов да се опаше около кръста с бомби, да влезе в Обществото на народите и да се самовзриви, за да се обърне най-после внимание от световната дипломация на тежкото положение на българите в Македония. Редица историци, повлияни пък от другите легенди за нацистко участие, както и от публично оповестените документи, открити от ЩАЗИ, не само, че търсиха, но и „намериха” нацисткия пръст в подготовката и осъществяването на Марсилския атентат, забравяйки, че интересите на нацистка Германия не бяха свързани нито с убийството на югославския крал Александър Караджорджевич, нито на френския външен министър Луй Барту.

А за да се разбере какво участие има нацистка Германия в този атентат, може да се види от един доклад на нейното разузнаване, в който се говори, че терористът, извършил атентата, бил самият Ив. Михайлов?! Ако трябва да стигнем до истината, едва ли трябва да се добираме до нея по пътя на политизираната история, обслужвана със специално подбрани документи, а както се оказва, че е възможно и с измислени. След разсекретяването на част от френските секретни архиви излезе, че министър Барту са си го убили в суматохата по време на атентата самите френски служби, охраняващи посрещането на югославския крал в Марсилия. А интересно как би могло да се обясни присъствието на Херман Гьоринг на погребението на югославския крал в Белград, след като документите на ЩАЗИ го показват като един от организаторите на атентата. По-долу ще имате възможност да се запознаете с оригиналните документи, съхранявани в тайните архиви на Обществената безопасност и Дирекция на полицията, показващи не само набелязването на целта, но и подробности от изпълнението на смъртната присъда над югославския крал и определянето на изпълнителя.
Но първо накратко да Ви припомня най-важните моменти от живота на най-популярния български терорист, революционера Владо Черноземски. В този случай не бива да забравяме един важен момент от българската история. Марсилския атентат, както и останалите извършени атентати от ВМРО нямат нищо общо със съвременния тероризъм. Атентатите, тероризмът, отвличанията и аферите са едни от методите на нашите революционери в борбата им за освобождението на поробените българи, останали извън границите на отечеството. С тези действия нашите революционери са се стремили да обърнат вниманието на просветения, но нехуманен западен свят за разрешаването на македонския въпрос.

Владо Черноземски в усташка униформа
Владо Черноземски е псевдонимът на Величко Димит­ров Керин. Той е известен и с името Владо Шофьора. Роден е на 26 октомври 1897 г. в с. Каменица, днес квартал на Велинград, Пазарджишко. Участва в Пър­вата световна война (1915-1918) в автомобилните части на Действаща армия. Става член на ВМРО през 1922 г. Една от първите акции, в която участ­ва, е Кюстендилската акция на ВМРО, когато четите на Панчо Михайлов и Иван Бърльо окупират Кюстендил, за да накажат вилнеещи ренегати, излезли от средите на ВМРО и безчинстващите федералистки банди из Горноджумайско, подкрепяни от земеделската полиция и сопаджии. За него проф. Георги Марков пише, че е „хладнокръвен, смел и волеви по характер, отличен стрелец и роден конспиратор, притежава и необходимата интелигентност за изпълнение на осо­бено важни задачи”. 



На 15 февруари 1930 г. на среща в Люцерн е постигната договореност между ВМРО в лицето на Иван Михайлов и хърватската революционна организация Усташа в лицето на нейния водач д-р Анте Павелич да бъде ликвидиран югославският крал Александър Караджорджевич. От българска страна на разговорите присъстват Ив. Михайлов (Радко), Симеон Евтимов и Тома Карайовов, а от хърватска - д-р Анте Павелич и Август Кошутич. Предложението да бъде ликвидиран крал Александър е на Павелич. В бележките-протокол, които води Карайовов е отбелязано, че Павелич настоява: „крал Александър е пречка за развитието на общото дело, затова трябвало да се побърза с неговото отстранение, което щяло да стане до невъзможност мъчно, ако се пропусне времето, докато той не се е още преселил в новия дворец на Дедино”. В протокола повече не се говори за тази акция, но е известно, че по молба на А. Павелич на 15 юли 1932 г. Владо Черноземски напуска тайно България и отива в Италия. Назначен е за „инструктор-терорист", специалист по „адски машини", като заема длъжността заместник-началник на усташкия лагер в Боргеторо. Вл. Черноземски пребивава и в лагера Янка Пуста в Унгария. След известно време за Янка Пуста е изпратен и Кирил Дрангов. За заминаването на Владо Черноземски по искане на Павелич Ив. Михайлов съобщава в писмо до Владо Куртев (Вълко). Той пише и мотивите за това заминаване – „да изпратим при него едно наше лице - вероятно му е нужно първо, за да окуражи с него техните хора, а сигурно и за акция. Мисля, че поради моралното си държане и други качества най-подходящ е Владо Шофьора.”
На 19 май 1934 г. Политическият кръг „Звено" с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на протогеровистката ВМРО извършва държавен преврат.  На власт идва правителството на Кимон Георгиев, некриещо симпатиите си към Югославия, а и самият български цар поддържа дружески отношения с югославския крал. Но той винаги е бил известен със своето двуличие, та не е нужно да търсим подтекст в публичното му държане с югославския монарх. Едно от първите действия на превратаджийското правителство е да забрани Вътрешната организация, като подлага на преследвания и арести нейните дейци. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Ив. Михайлов, поема пътя на тежката и принудителна емиграция, която продължава за него до края на живота му в Рим на 5 септември 1990 г. Преди да напусне границите на страната през юни 1934 г., Ив. Михайлов нарежда с окръжно на дейците на ВМРО да не оказват никаква съпротива на българските военни власти и да предават доброволно оръжието си. Окръжното съобщение има следното съдържание: „Във връзка със станалата на 19 май т. г. правителствена промяна в България и прокламирането и провеждането от правителството 14-та точка от Манифеста към българския народ, ВМРО заявява, че по силата на конгресните решения от 1931 г. нейните кадри на българска територия се разформироват и се подканят да станат лоялни граждани на страната. Така че при създаденото положение, пределите на България автоматически престават да бъдат обект за дейността на ВМРО.” Ако Ви е направило впечатление, в окръжното на ВМРО не се споменава, че организацията е престанала да действа извън българските държавни граници. 

Портрет-картичка на Владо Черноземски от 1925 г.
Ив. Михайлов и съпругата му Менча Кърничева на 12 септември 1934 г. преминават българо-турската граница и се установяват в Турция до есента на 1938 г., а останалите членове на ЦК и други ръководители на организацията са арестувани, съдени и хвърлени в затворите. След Деветнадесетомайския преврат (1934) Вл. Черноземски е обявен за издирване заедно с членовете на ЦК на ВМРО. Във вестниците се появяват негови снимки, сведения за личността му и обвинения в убийството на задграничния представител на ВМРО Наум Томалевски „и други престъпления". Обслужващият превратаджийското правителство съд произнася и много смъртни присъди, включително и задочно и срещу Ив. Михайлов и присъди срещу други дейци на организацията на доживотен затвор. По това време Вл. Черноземски се намира в хърватския лагер Янка Пуста. Амнистията за осъдените дейци на ВМРО ще последва едва след повече от 5 години и то в доста неприемлив за бившите революционери вид, но тогава Черноземски няма да е между живите. Деветнадесетомайския преврат нанесе изключително големи вреди – прекратено беше действието на Търновската конституция, партиите бяха разтурени и забранени, като се забраниха и техните периодични издания и беше въведена жестока цензура. Това нанесе сериозен удар върху българския парламентаризъм. Същевременно бяха ликвидирани легалните и нелегални националноосвободителни организации на македонци, тракийци, добруджанци и западнопокраинци, като бяха спрени излизалите десетилетия техни печатни периодични издания.

Владо Черноземски /вторият отляво/ с четата на Траян Лакавички
Но да се върнем отново на Черноземски. Условия за ликвидирането на югославския крал е имало и по време на посещението му в България по покана на цар Борис, но организацията няма никакво намерение да ликвидира злодея на българска територия, за да не се дискредитира държавата ни. Югославският крал е на посещение в България от 27 до 29 септември 1934 г., като освен в София посещава и Пловдив. Та възможности да бъде ликвидиран наистина е имало, но планът е бил атентатът да се извърши по време на предстоящото му посещение след десетина дена във Франция. Още повече, че в този атентат щеше да има и нещо символично. Франция беше покровител както на Малката антанта, така и на Балканския пакт, които не само че бяха насочени срещу България, но и според обнародвания във в. „Македония” през май 1934 г. план се предвиждаше пълен дележ на България, ако ВМРО не прекрати бойните си действия от територията на своята естествена база – българската държава, а цената на подготвяното българо-югославско сближение беше заобикалянето на македонския въпрос. Ако си спомняте, само десетина години преди това друг известен привърженик на българо-югославското сближение – селският вожд, министър-председателят Александър Стамболийски, правеше подобни планове и се договаряше по този въпрос със същия югославски крал и с неговия пръв министър Никола Пашич. За тези му действия чета на ВМРО беше го екзекутирала по най-жесток начин.
А в Югославия през януари 1935 г. за български пълномощен министър бе изпратен старият превратаджия и радетел на българо-югославското сближение Димо Казасов, който беше и председател на Българо-югославското дружество. Непрекъснато на инструктаж в Белград пребиваваше и друг бележит заговорник и превратаджия, полковник Дамян Велчив, поддържащ тесни връзки и с югославското военно аташе в София Дража Михайлович. 

Атентатът в Марсилия
За изпълнение на наказателната акция на 22 септември 1934 г. Владо Черноземски потегля заедно с две терористични ядра за Франция под името Петер Келемен, като в паспорта му е снимката, за която съобщава в писмото си до Вл. Куртев Ив. Михайлов. Като удобен момент за убийството на краля е избрано неговото официално посещение във Франция. Параходът, с който пристига кралят,  акостира в средиземноморското пристанище Марсилия. Планът е кралят да бъде застрелян по време на придвижването на кортежа из улиците на Марсилия. До този момент кралят винаги е носил под ризата си ризница, която да го предпазва от куршумите на евентуални терористи, но суетният злодей този път слиза на пристанището без бронежилетката си, което го прави още по-удобна мишена за атентатора. Този атентат е извършен на 9 октомври 1934 г. Вл. Черноземски застрелва югославския крал Александър, но и сам загива от куршумите и саблените удари на френските конни полицаи. Откритата татуировка на лявата му ръка - „1924 г. - ВМРО - Свобода или смърт!" разкрива, че терористът е български революционер от разтурената ВМРО. Самоличността на Черноземски е установена и чрез дактилоскопичната експертиза, която разкрива, че Петер Келемен е всъщност Величко Димитров. Убитият атентатор е погребан тайно в запечатан ковчег в гробището „Св. Петър".

Убитият крал Александър Караджорджевич
Страхът от международни усложнения кара бъл­гарското правителство да се оправдава, като лансира лъжливата версия, че атентаторът е бежанец от Вардарска Македония, където насилието на сръбската власт поражда насилие, още повече, че терористът-конспиратор се е представял нееднократно, че е от с. Патрик, Щипско. По думите на Ив. Михайлов „Марсилската акция удари в сърцето режима на Кимон Георгиев в България, на когото тъкмо сръбският крал беше най-важната политическа и морална опора”. Името на Черноземски обикаля све­та чрез големите телеграфни агенции, които го наричат „най-опасния терорист в Европа", но той е преди всичко борец за свободата и правата на македонските българи. 
По-долу Ви предлагам да се запознаете с най-важните документи, свързани с Марсилския атентат и с Владо Черноземски в Приложение № 1, както и „откритите” от ЩАЗИ нацистки документи, свързани с атентата. Като Приложение № 3 Ви предлагам откъси от интервюта на Ив. Михайлов, в които той говори за атентата. Читателите сами могат да видят каква е истината, като се запознаят с документите и да съпоставят фактите.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЕ № 1:

№ 1

Протокол от разговорите на Ив. Михайлов с д-р А. Павелич и А. Кошутич в Швейцария за съвместни действия между ВМРО и усташите.

Люцерн,15 февруари 1930 г.
Разговорът в Люцерн на 15 февруари 1930 г. между Радко, от една страна и А. Павелич и Кошутич от друга.
С. Евтимов доведе двамата от Цюрих. Преди тяхното идване Радко искаше да отстрани мене (Тома Карайовов) от тия разговори. Той каза, че един от нас: Евтимов разбираше той - трябвало да присъствува на разговора, за да държи бележки за говореното, каквото в последствие не стана. В две безсънни нощи аз измъчих себе си с въпроса: какво ще правя аз запратен в някое кюше на хотела, когато тия разговори ще се водят? Най-после, ако и да съзнавах, че предложението, която щях да направя на Радко в смисъл: аз предварително да се отстраня от Люцерн под предлог на екскурзия и без гостите да знаят, че аз преди това съм бил там, - ако и да съзнавах, че това предложение може да подействува на нервите на Радко, не можех да глътна тоя горчив хап и му казах горното. Той се опомни и ми отговори, че уж не е разбирал така своето предложение и че аз съм могъл да присъствувам на разговорите. С това случката се приключи и аз останах при разговорите, които траяха два дена и се приключиха със следните общи заключения.
Павелич уверява, че те нямали оръжие, за настроението както в интелигентните така и в селските маси е било враждебно на сръбската власт, че тактиката на последната била да раздели хърватския народ на две части, враждебни една на друга, като си послужи с ренегати, взети из интелигентните среди, след което се смятало от сръбска страна да претопят и селските маси, че крал Александър е пречка за развитието на общото дело, затова трябвало да се побърза с неговото отстранение, което щяло да стане до невъзможност мъчно, ако се пропусне времето, до като той не се е още преселил в новия дворец на Дедино, и най-после, че те свързани с Италия, решени са срещу извоюването на своя независимост да пожертвуват Славония на италианците.
Въз основа на изложените до тука общи заключения, аз предадох на Радко следните мои заключения от тях.
Планът почива на следните общи основи:
1. Материална, парична и дипломатическа поддръжка от страна на Италия.
2. Материална, а може би и парична поддържа от Унгария.    Преди всичко полага се въпроса: при изложените от Павелича условия е ли неговият план реален?
Но ако го вземем за минута за такъв, трябва да заключим, че той не може да се осъществи без големи парични средства, каквито организациите нямат поради което те остават във вечна зависимост от своите покровители. Второто последствие от тоя план е, че неговото осъществяване зависи от привличането на нашите, албанските и черногорските сили в тая борба.
При наличност на последното условие, успехът на плана се благоприятствува от следните две условия: 1. От сгодното за хърватите георафическо положение - те имат обща граница с Италия и Унгария - двете основи за тяхното материално снабдяване и 2. От традиционната антиславянска политика на Запад и предимно на Италия и Англия, в сегашно време.
При казаните условия поддръжката на Италия за хърватите се разбира, защото тя има само изгоди от неговото осъществяване. А те са: поставяйки пожертвувана Славония под пряката или косвена своя власт, Италия засилва своите позиции в Източна и Средна Европа с настъплението към югоизток и заедно с Хърватско и Унгария препречва пътя за разширението на Германия. Според казването на Павелича, тоя план трябвало да се осъществи без война и само с материалните жертви и дипломатическата поддръжка.
От това следват съществените въпроси: 1. Може ли Югославия да се разруши и от последното да произлязат свободните държави? Ако това не е възможно, което е и вярното, и стане нужда от намесата на Италия в открита война срещу Югославия, ще може ли Италия сама да нарежда бъдещата карта на Югоизточна Европа, както на нея изнася, при пълното отстранение на Германия?
От наше гледище тия планове ни налагат следните заключения:
1. Че до като Италия е в такива тесни връзки с хърватите, нас тя държи съвсем на страна и поддържа само някакви мътни преговори.
2. За Италия автономията на Македония, изглежда не като главен, а като спомагателен обект. Не е изключено, щото в постепенността, с която Италия смята да развива своето проникване на Балканите без риска на една война, задържането на Македония под сръбска власт да е потребно като елемент на разединение между сърби и българи в бъдеще. На всеки случай, сега Италия се стреми да си подчини България, крепейки нейните надежди срещу Югославия.
При тия предпоставки и предположение, за нас ще бъде важно да научим:
1. Какво се предполага да стане със Славония.
2. Имат ли хърватите или Италия връзки с черногорци и албанци и какво роля те заедно определят за последните.
3. Ставало ли е дума с Италия за нас и за нашата роля.
АМВР, Об.д. 23650, л. 7-9. Оригинал. Машинопис.
 

№ 2

Писмо от Ив. Михайлов до Владимир Куртев за изпращането на Владо Черноземски при д-р А. Павелич за осъществяването на атентата срещу югославския крал Александър по споразумение между ВМРО и Хърватската организация "Усташа".

Б. м., юли 1932 г.
Драги Вълко,
Анте беше молил чрез Симо да изпратим при него едно наше лице - вероятно му е нужно първо, за да окуражи с него техните хора, а сигурно и за акция. Мисля, че поради моралното си държане и други качества най-подходящ е Владо Шофьора. Пращам 8 негови портретчета. Ти се заеми за изкарване паспорт, по възможност бързо, за него. Останалите портретчета си запази някъде добре, а може да му дадеш две да си носи за всеки случай. На паспорта постави от тия с шапката.
Сърдечен поздрав: Радко (Ив. Михайлов)
П. П. При случай кажи на Лютов и той да знае, разясни му, че се касае за стари споразумения за акция там, от която ние може да имаме само полза. Аз пиша на Анте (Сердар), че това лице не бива да се жертвува за по-малък обект от Бедекович, от някой жупан или виден генерал. Ако искат, може да им пратиш още едно лице.
Публ. в Д. Казасов, Бурни години (1918–1944), С., 1949, с. 533 -534 и във Видяно и преживяно (1891–1944), С., 1969, с. 530.
 

№ 3

Покана от Посолството на кралство Югославия в България до генерал К. Панов, маршал на двореца за отслужване на тържествена меса в памет на убития югославски крал Александър.

София, 15 октомври 1934 г.
Четвъртък, 18 октомври в 11 часа, ще се състои тържествена меса в Църквата “Св. Александър Невски”, за упокой на душата на негово величество крал Александър І.
Ще присъства югославският посланик. 
ЦДА, ф. 3 к, 1 л. Оригинал. Машинопис.
 

№ 4

Писмо от МВРИ до Дирекция на полицията за получено съобщение от Френската легация в София за очаквани атентати от хърватски терористи по време на погребението на крал Александър.

София, 15 октомври 1934 г.
Поверително. Тв[ърде] бързо.
№ 19200-42-І
Вх. № 9173/16.Х.1934 г.,П.О.
Вх. № 8148/16.Х.1934 г.,МВРНЗ, 
Дирекция на полицията,Отдел П.П.
Министерството на външните работи и на изповеданията има чест да доведе до знанието на Почитаемата Дирекция следното съобщение на тукашната Френска легация под № 203 от днес:
"Френските полицейски власти са добили указания, според които от 9 октомври насам са били отбелязани големи раздвижвания всред хърватските терористи. Последните щели да се опитат да проникнат в Югославия и, по случай погребението на Краля, да извършат атентати в Загреб или Белград. Касаело се за 9 души конспиратори, които щели да дойдат предимно от Австрия или Италия".
Началник на Отдела, 
Пълномощен министър: П. К. Павлов
[Печат: "Министерство на външните работи и на изповеданията"]
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 77. Оригинал. Машинопис. Писмото има следните резолюции: "Бързо. Да се нареди паспортните бюра ежедневно да донасят по телефона за всички пристигнали чужденци от хърватски произход.16.Х.1934", "Наредено по телефона. Н. Ц., 17. Х. 1934".
 

№ 5

Телеграма от МВРИ до българските легации в Белград и Париж с информация за Вл. Черноземски и за призоваването на Ив. Михайлов от Дирекцията на полицията да се предаде на властта.

София, 15 октомври 1934 г.
До Царските легации в Белград и Париж.
Веднага след като се съобщи, че атентаторът в Марсилия носел татуаж с мъртва глава и пресечени две кости с инициалите на ВМРО и след като се получиха тук вестниците с неговия портрет, Дирекцията на полицията нареди издирвания и можа да събере следните сведения, които се умолявате да донесете до знанието на френските (респиктивно югославянски), полицейски власти:
Портретът дава извънредно силна прилика с именуемия Владимир Георгиев Черноземски, познат още под прякора Владо Шофьора. Последният е станал член на ВМРО през 1922 год. и по заповед на организацията Владимир Георгиев Черноземски е убил през 1924 год. Димо Х[аджи]димов, комунистически народен представител. Също по заповед на организацията, през 1930 год., той уби Наум Томалевски, член на Задграничното представителство на ВМРО. И за двете убийства Владо Шофьора е бил осъден, но вследствие дадената обща амнистия, той е бил освободен на 25.І.1932 год. На 15.VІІ.1932 год., Черноземски е напуснал София, и по сведения събрани от нашата полиция, той е заминал при Павелич, като инструктор-терорист. В продължение на 8 месеца жена му Траянка Владимирова е получавала парична поддържка от ВМРО. След това е спряла всякаква поддържка. От тоя момент Владо Шофьора е останал подчинен на хърватската терористическа организация.
Владо Георгиев Черноземски е роден на 15.ІІІ.1897 година в гр. Щип. На 14 годишна възраст избягал в България, заедно с баща си, и се заселил в с. Каменица, Пещерско. Отначало бил шофьор, после станал комисионер.
През 1927 год. той е бил опериран от апандесит, от което му е останал белег от набрана кожа, кръгъл около 2 см. Отличителни белези: очи кафяви, изпъкнали; дебели вежди; слабо прегърбен нос; устата на дясната страна малко крива; на дясната горна челюст има четири златни зъби.
През 1924 год., когато е бил задържан за убийството на Димо Х[аджи]димов, в V-и полицейски участък се татуирал с емблемата на ВМРО. Емблемата има големина от 5–6 см и е кръгла. Вътре е надписа “ВМРО. Свобода или Смърт”. Буквата “С” е голяма. Татуировката е правена с туш и има тъмно зеленикав цвят.
Портретът на Владимир Георгиев Черноземски като терорист на унищожената Македонска организация, заедно с портретите на Иван Михайлов и други, бе публикуван, по нареждане на Дирекцията на полицията, на 7.ІХ.1934 г. в българските вестници и той бе призован по Закона за защита безопасността на държавата, да се предаде на властта.
Радев.
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2419, л. 147. Препис. Машинопис.
 

№ 6

Съобщение на в. “Камбана” за получена информация от Белград за марсилския атентат и за идентичността на атентатора Петер Келемен с Вл. Черноземски.

Белград, 15 октомври 1934 г. (по телефона)
Нощес късно в Белград се получиха последните сведения за личността на атентатора Петрус Келемен, старателно обработени от френската, белградската и българската полиция.
От разни краища на Югославия се обаждат македонци, живели последните години в България, особено в София, които потвърждават че по фотографиите познали в личността на атентатора Келемен прочутия терорист и член на разтурената Вътрешната Македонска революционна организация (Ив. Михайлов) Владо Георгиев Черноземски.
Софийската и белградската полиции усилено работят да съберат всички останали данни за личността на Черноземски. Досега е установено, че Черноземски е бил един от най-кръвожадните терористи на ВМРО (Ив. Михайлов).
Така, през 1924 год. той убил народния представител Димо Хаджидимов, а в 1930 година видния протогеровист Наум Томалевски, заловен след последното убийство. Черноземски е бил осъден и затворен, но впоследствие бил пуснат от правителството на Народния блок и наново стъпил в редовете на ВМРО [и то в лична служба при Ванчо Михайлов.] Изпърво той [от….] Ванчо Михайлов, […] получил [задача от [пунк]товия началник Кирил Дрангов, който го запознал и въвел във връзка с хората на хърватската терористическа организация “Усташи”.
След заминаването на Кирил Дрангов от Будапеща, Черноземски станал пунктов началник. Той се движел постоянно по емигрантските лагери на усташите и ги обучавал в терористически действия в качеството си на техен инструктор. Лични и поверителни връзки за крайните цели и терористическите действия на усташите Черноземски поддържал с Павелич и Перчец.
В Белград прави отрадно впечатление готовността, старанието и способността на българската полиция върху разясняването на марсилския атентат и установяване самоличността на Черноземски.
Белградските вестници дават личния му опис: Той е човек на 35 до 40 години, среден ръст, широкоплещест, с черни големи очи, гъсти вежди, черна буйна коса, здрав и як, бръснат, с горда и решителна походка. Описанията от всички източници на Келемен и Черноземски се схождат.
Югославянското външно м[инистерст]во снощи издаде обширно комюнике, с което потвърждава горната вест и ценното сътрудничество между българската, югославянската и французка полиция по случай разкриването личността на атентатора.
Джилафич
Публ. във в. “Камбана”, бр. 4209, 15 октомври 1934 г.
 

№ 7

Статия от в. “Камбана” “Кой е истинският убиец на крал Александър. Последните разкрития на Белградската полиция. Кой е Келемен? Какво казва жената на Владо Георгиев. Къде е бил центъра на заговора. Как е бил организиран атентата. Истинските имена на атентаторите.”

Белград, 16 октомври 1934 г. 
(По телефона от Белград).
В Белград все повече се затвърдява убеждението, че главния атентатор Петрус Келемен не е никой друг освен Владимир Георгиев Черноземски или Владо Шофьора, както го наричат вече и тук.
Според получените данни от София и Париж Белградската полиция върши основни проучвания. Днешният ден е решителен по установяване самоличността на атентатора.
За установяване самоличността на атентатора много са допринесли данните на софийската полиция, на българското правителство и на целия български народ. Югославия високо цени и името на марсилския злосторник в никой случай не се смесва с името на България и българския народ. Тук се изтъква обстоятелството, че България е разгонила македонските терористи от бандата на Ив. Михайлов и че тяхното гнездо е в Унгария, в лагера на хърватските усташи.
В този момент французката полиция сравнява също така всички антропометрически данни за Черноземски и Келемена.
Преглеждат се разните фотографии във фронт и профил, сравняват се отпечатъците на ръцете, и се групират всички данни, които ежеминутно се получават по телефона, телеграфа и радиото от България, Югославия, Швейцария, Унгария и други държави.
Установено е, че Черноземски е женен за чехкиня, която живее в България, именно в София. 
Подложена на разпит в софийската полиция съпругата му установила, че тя с него е прекъснала всякакви връзки още през 1932 г., когато е напуснал България и престанал да общува с познатите и роднините си. Въобще Черноземски е изгубил българско гражданство и поданство, понеже се напълно причислил към организацията на хърватските усташи и заживял в странство под чуждо име и с чужд паспорт неинтересувайки се за нищо в България.
Като един голям успех в борбата срещу усташката организация и атентаторите в Марсилия тук се изтъква залавянето на Густав Перчец при опита му да мине границата от Швейцария за Унгария. За Перчеца е несъмнено установено, че е бил главен организатор на атентата, а като така интелектуален убиец на крал Александър и французкия министър на външните дела Луи Барту.
Въобще досега се установяват имената на следните атентатори преки и косвени причинители на марсилската трагедия: Петрус Келемен, т. е. Владимир Георгиев Черноземски, убит през време на атентата, Райчич – Бенеш, жив заловен, както и Поспишил – Новак, Силвестър Мални, арестуван нощес в околността на Фонтенебло. Стихомир Налис, побегнал неизвестно где и Густав Перчец, водач на Усташката терористка организация, заловен нощес на швейцарската граница на път за Унгария. 
Пред вид на страшната марсилска трагедия и всенародната скръб, в Югославия е постигнато пълно народно помирение и единодушие. Опозиционните шефове Любомир Давидович – демократ, Антон Корошец – клерикал, Аца Станоевич – радикал, Йован Йованович – Пижон, земледелец, съобщиха писмено на принц-регента, Н[егово] В[исочество] Павел, че ще се поставят в пълно разположение нему и на отечеството.
Джилафич
Публ. във в. “Камбана”, бр. 4210, 16 октомври 1934 г. 
 

№ 8

Рапорт № 171 от Панчо Хаджимишев, български пълномощен министър във Великобритания и Холандия до Константин Батолов, министър на външните работи и изповеданията за убийството на югославския крал Александър от Тайното дружество "Усташи", за опасността от антииталиански и антиунгарски настроения в Югославия във връзка с него, за английското и италианско становище по кризата и др.

Лондон, 17 октомври 1934 г.
Господине Министре,
От разговорите, които имах тия дни, извлякох впечатлението, че тукашните меродавни кръгове са доста загрижени поради възможните усложнения, които евентуално биха се появили като последствие от трагедията, която се разигра миналия вторник в Марсилия.
Тук се опасяват, че след погребението на трагично загиналия крал Александър може да избухнат противомаджарски и даже противоиталиански манифестации в Югославия, и че, в момент на раздразнение, Италия би се намесила за да използува суматохата. Тия опасения се засилват поради разкритията на следствието във Франция, че комплота срещу живота на покойния крал Александър е бил организиран от тайното дружество "Усташи" върху маджарска и италианска територия.
В туй отношение заслужава да отбележа факта, че през време на срещата ми във Форейн Офиса, на 12-и того, господин О`Мейли, Директор на Централна и Югоизточна Европа (който току що пое своята Дирекция след осеммесечно тежко боледуване) с голямо задоволство и с чувство на облекчение отбеляза такта на г-н Мусолини да не позволи оповестяването в италианската преса на антииталианските манифестации в Любляна и пр., както и решението му част от италианската флота да придружи крайцера "Дубровник", носещ тленните останки на трагично загиналия крал Александър. Самото това изявление издава опасенията.
Италианският посланик, който напоследък се завърна от дългия си отпуск, вчера ми каза, че очаква ползотворна работа от новия французки министър на външните работи, г-н Пиер Лавал. Той познавал лично г-на Лавала и го цени високо. Според него, Европа преживява един трагичен период на психологическа болест, усложнена поради "неизвестността" в политиката на г-на Хитлера. Всички са наклонни да правят "концесии", обаче за чужда сметка, сир[еч] по начин да не се засегнат частните интереси на всяка отделна страна. А при туй, необходимо било да се даде "отдушник" на Германия, за да се избегне евентуалната "експлозия". След като Германия безуспешно се опитвала да пробие на Запад и на Изток, сега е насочила своите усилия към Югоизток и намира, естествено, съпротивата на Италия. В тоя именно момент съюзниците на Франция почват да се отдръпват, а именно Полша, Югославия, даже и Румъния. Това е деликатното положение на Европа днес, с което г-н Лавал ще има да се справи. Във всеки случай, завърши г-н Гранди, ни дума не може да става за "превантивна война". Светът е много обеднял, за да може да воюва.
Благоволете да приемете, Господине Министре, израза на отличната ми към Вас почит.
Пълномощен министър: П. Х[аджи]мишев.
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2309, л. 30-31. Оригинал. Машинопис. Рапортът се съхранява в Политическия отдел на МВРИ и има следните резолюции: "Г. Кесяков. До легациите. П. Х. М., 24.Х.1934 г." и "Оригинала даден на г. гл[авния] секретар. П. В. К." В същата а. е. се съхранява и поверително циркулярно писмо на Политическия отдел на МВРИ с № 19738-4-І от 25 октомври 1934 г. до Царските легации, с което се изпраща рапорта на П. Хаджимишев. То започва със следното встъпително изречение: "Министерството на външните работи и на изповеданията предава, за сведение, на Царските легации съдържанието на рапорта № 171 (Т. А.) 34 от 17 октомври т. г. на царския пълномощен министър в Лондон:…", като е подписано от началника на отдела, пълномощен министър: П. К. Павлов.
 

№ 9

Сведения на Дирекция на полицията за искането на хърватите да им бъдат пратени терористи на ВМРО и изпращането на Вл. Черноземски, за вижданията на Ив. Михайлов и К. Дрангов за бъдещето на ВМРО

17 октомври 1934 г.
От положителен източник се съобщава:
Терорист на име Велев или Ганев в средите на ВМРО не е известен. В Париж има студент на име Живко Гелев, извънредно активен член на организацията, но не е терорист. Родителите на Живко Гелев, който е от Македония, живеят в София. 
Когато се готвеше да замине Владо Шофьора при хърватите, бяха определени за заминат още Асен Николов, Владо Станчев и др. Организацията, обаче, впоследствие се отказа да изпрати повече хора, макар, че Павелич настояваше да се изпратят повече българи терористи, защото ЦК на ВМРО се опасяваше, че терористическите акции, организирани от хърватите ще припишат, като такива на ВМРО и ще бъде изложена България. Така, че, когато Владо Шофьора напусна България, той замина едничък, сам.
За никаква акция от страна на ВМРО в Югославия не се мисли, нито във връзка с погребението на краля, нито за едно скоро време. Тактиката на организацията винаги е била, че за известно време, след една успешна акция да не се предприема и рискува с нова акция, за да не се намали ефекта от успешната акция. Убийството на краля е засилило само чувството в хората на организацията и те за нищо не биха рискували при една успешна акция да изложат престижа си.
Организацията не може да изпрати нито един човек сега за сега, защото няма никакви средства.
Ако организацията имаше намерение да изпрати хора, тя би подирила съдействието на “Въртоп”, защото “Въртоп” има каналите по западната граница, а такова съдействие по положителни сведения, засега не е поискано.
ВМРО съществува. Организацията сега се преустройва и прочиства. В нея влизат все нови хора. Информаторът е убеден, че Ив. Михайлов, както и Кирил Дрангов са много доволни, че властта им съдейства да прочистят организацията, като залавя и интернира прононсираните терористи и вулгарни типове, бивши членове на организацията. Прочистването на организацията беше започнало още от м. април т. г. по нареждане на Ив. Михайлов, обаче, то не можа да бъде завършено.
Предвиждат се големи борби, след освобождаването хората от лагерите, които сигурно ще искат да влязат в подновената организация и ще претендират за издръжка. По-умерените хора на организацията намират погрешно старанието на полицията на всяка цена да залови Кирил Дрангов, който сега е централна личност в организацията. Кирил Дрангов според тях е крайно разумен, вслушва се в съвети и проверява и най-дребния факт, затова не е способен на авантюри. С неговото залавяне, неговото място веднага ще бъде заето от друг, напр. Жоро Настев и тогава авантюрите и терористическите акции са неизбежни, от което се боят твърде много по-умерените хора на организацията.
До сега не се знаят никакви нареждания, дадени от Ив. Михайлов.
След научаването, че по искане на Дирекцията на полицията е почнато следствие по повод смъртта на Борис Панчев и че прокурора и следователя са били допуснати в ареста на дирекцията, в македонските среди е настъпило спокойствие.
АМВР, Об. 23650, т. І, л. 132. Препис. Машинопис.
 

№ 10

Съобщение на Агенция “Асошиейтед прес”от Белград с подробности около убийството на югославсия крал Александър “Александър жертва на суетата; отхвърля с пренебрежение противокуршумна жилетка”

Белград, 17 октомври 1934 г.
Югославският крал  Александър се прости с живота си, заради суета.
Кралят, който бе убит през миналата седмица в Марсилия притежавал две противокуршумни жилетки. Възнамерявал да носи едната във Франция, както направил месец преди това в България, по време на посещението си. 
Но при дебаркирането от круизера “Дубровник” в Марсилия бил облечен с адмиралска униформа. “Асошиейтед прес” научи, тази нощ, че той облякъл жилетката, но установил след това, че адмиралското сако не стои добре над ризница.
Свалил жилетката в последния момент и при слизането на брега, носел перфектно изпъната униформа, но без предварително взетите мерки за охрана.
Предварително той пробвал своята противокуршумна жилетка само под сакото на армейската си униформа.
Експерти потвърдиха пред “Асошиейтед прес”, че в Марсилия жилетката е била достатъчна, за да спаси живота  на краля, защото нито един от смъртоносните куршуми не е засегнал главата му, а самата ризница е била достатъчно здрава, за да отклони смъртоносния куршум от тялото.
Александър отхвърлил идеята за подобна защита, когато представител на фирмата, преди отпътуването от родината, предложил противокуршумните жилетки. Хората от охраната му, обаче настояли.
Кралят присъствал с видимо неудоволствие на демонстрацията. Представителят на фирмата облякъл жилетката и от охраната на краля стреляли три пъти от разстояние десет стъпки. 
Изстрелите били съвсем истински, но човекът останал невредим, куршумите се плъзнали по жилетката.  
В. “E. S.”, 17.Х.1934.
 

№ 11

Информация от д-р Радивой Воркалич, югославски политемигрант до Дирекция на полицията за дейността на Хърватската усташка организация, ролята на нейните ръководители, пропагандната им дейност чрез вестници, наличието на подготвена армия и терористи, броя на хърватската емиграция, опитите на крал Александър преди убийството му да постигне споразумение с опозицията и за евентуалните министри в новото правителство.

Б. м., 18 октомври 1934 г.
Д-р Радивой Воркалич, югославянски полит[ически] емигрант съобщава:
В-к "Независима хърватска държава", орган на усташката организация през м. юни т. г. печата решението на организацията, с което се осъжда крал Александър на смърт и че изпълнението на присъдата се възлага на д-р Анте Павелич. Вестникът свободно се продаваше в Париж.
Организацията на усташите работи явно във Франция, Белгия и Америка, а в Италия и Унгария тайно. Около Триест в Италия се намира хърватската армия на Павелич около 2000 души, а в Унгария близо до с. Янка Пуста са терористите на организацията, които са подчинени на Перчец. От м. април т. г. лагерът на хърватските терористи се е преместил на друго място, пак в Унгария.
Усташката (революционна) организация има 7 органа: поменатия по-горе, "Хърватски домобран", "Усташ", "Чрич", "Кроация прес" на френски език и др.
Освен Павелич и Перчец по-видни водачи на организацията са:
Д-р Бранимир Елич, често пътува, д-р Миле Будак, Егон Кватерник, генерал Саркотич и др.
Организацията получава обилни средства от Италия.
Павелич и Будак са крайно почтени, но фанатици.
По повод речта на Павелич в София през 1929 г., той е осъден на смърт в Белград.
Усташите са за самостойна хърватска държава, която да включва от Сърбия до Белград, Босна и Херцеговина и Далмация.
Усташката организация в Хърватско имала слабо влияние. Неговото влияние е вън от Хърватско, между хърватската икономическа емиграция, която се състои повече от работници. Във Франция такава емиграция има около 45 000 души, в Белгия около 25 000, в Холандия около - 5000, а в Америка - около 7 – 800 000 души. Югославянската политическа емиграция в Европа е около 3000 души.
Политическата хърватска емиграция в Европа, която е под влиянието на д-р Мачек и Прибичевич се представлява от Светозар Пребичевич в Париж, председател на селско-демократическата коалиция, Август Контич във Виена, Юрай Кърнович в Женева, дето издава на френски, немски и английски в. "Кроация".
Крал Александър последните няколко месеци диреше компромис с опозицията. На този курс се дължи освобождението от затвора на д-р Мачек, който беше в затвора в Сремска Митровица и на Корошец, който беше интерниран на остров Хвара, Далмация. Този курс ще продължи, понеже е необходим за народното единство. Очаква се амнистия. Още от сега се набелязват и новите министри: от радикалите - д-р М. Стоянович, д-р Л. Маркович и Кръста Милетич, всички бивши министри, от словенската клерикална партия д-р Корошец, от босненските мюсюлмани - д-р Спахо, от демократите - д-р Маркович или д-р Б. Вланч.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 106. Копие. Машинопис. 
 

№ 12

Съобщение на в. “Утро” “Черноземски е спасил живота на Менча Кърничева”, изхвърлено от цензурата.

София, 19 октомври 1934 г.
Рим, 18 октомври (“Утро). В. “Кориере де ла сера” съобщава един интересен факт из живота на Черноземски. Един ден Менча Кърничева, която в 1926 год. уби във Виена Паница, ударила плесница на един млад македонец. Последният извадил револвера си и бил готов да стреля. В това време Черноземски се хвърлил върху младежа, хванал го за гушата и щял да го удуши.
АМВР, Об. 23650, т. І, л. 265. Оригинал. Машинопис.
 

№ 13

Рапорт № 120 от Панчо Дорев, български пълномощен министър в Прага до К. Батолов, министър на външните работи и изповеданията за отражението сред обществеността в Чехословакия на марсилския атентат.

Прага, 20 октомври 1934 г.
Многоуважаеми Господин Министре,
Към шифр[ована] тел[еграма] № 119 от 19.Х.1934
Отражението в печата и обществото от убийството на крал Александра е насочено изцяло срещу Маджарско. И идентифицирането самоличността на убиеца като македонски терорист не измени в нищо този обществен наклон. От деня на убийството до днес аз не прочетох нищо, не чух и забелязах и най-малкия намек против България, а имах и търсих случай да видя доста хора.
На всякъде и от всички, насаме и публично, се подчертава енергичността на българското правителство при разтурянето на ВМРО както и радостния факт за братските отношения между Белград и София. Така напр. и на грамадното траурно тържество завчера на площада пред кметството, уредено от Националния съвет, града Прага и Югославянско - Чехословашката лига, проф. д-р Б. Немец, председател на Националния съвет на Чехословашко, в своята встъпителна реч, която биде разгласена на всякъде, силно изговори следната фраза:
"Крал Александър, който толкова извърши за заздравяването на Малката Антанта, който, който подаде своята рицарска ръка за Съглашение с България, от което може да излезе нов Балкан"… Също и известният публицист г. Хуберт Рипка, на уводно място във вчерашния "Лидове Новини" казва, че "политиката на крал Александъра била проста, водена от само няколко основни цели: единение на Югославия, съюз с Франция и Малката Антанта, Балканска Антанта и сближение с България".
Последните два дена посетих г. д-р Хайек, директора на информационния отдел при Министерството на външните работи и д-р Швиховски, директора на "Центро - Прес" - доверени лица на меродавните кръгове - и надълго разговарях с тях. И двамата не намираха думи, как да изкажат своето огорчение от небрежността на френската полиция, от моралната отговорност на Маджарско, но не казаха нито думица против България.
Г-н д-р Швиховски, макар и председател на Вестникарското сдружение на Малката Антанта, добави, че тях интересува главно България и Югославия, Румъния не им трябвала толкова. На г. Швиховски съобщили от Белград, че цензурата е дала заповед на вестниците да не използуват и не коментират сведенията по убийството против никоя държава, а още по-малко против България. Също и д-р Щанглер, подначалник на Стопанската секция при Министерството на външните работи и шеф на Чехословашката делегация при Стопанския съвет на Малката Антанта в Белград, дето е престоял повече от десетина дена и имал възможност да чуе много интимни неща, не може да опише въодушевлението на югославяните от искрения и сигурен прием на покойния крал в София, в сравнение с трагичната му кончина в Марсилия.
Аз присъствувах на всички траурни манифестации. На панихидата в православната църква, минавайки сред шпалира на югославянските студенти, мнозина от тях най-искрено и почтително се покланяха, а вечерта същите и други чешки студенти - около 700 души - направиха демонстрация на площада пред Маджарската легация.
Днес на обяд ще ме посети югославянският пълномощен министър г. д-р Гризогоно, види се да благодари за моето живо участие в тяхната скръб. И на него и на други постоянно изтъквам енергичността и искреността на българското правителство. Отбелязвам също факта, че Ванчо Михайлов предпочете да мине няколко стотин километра на изток и се озова на турската граница, наместо да мине само десетина километра за Югославия. Това много ясно показва, че в Македония под Югославия не съществува никаква революционна мрежа, а само лоялни българи и граждани, които трябва да се пазят и добре третират.
С отлични почитания,
Пълномощен министър: П. Дорев
[Печат "Legation Royale de Bulgarie - Prague"] 
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2398, л. 25-27. Оригинал. Ръкопис. Рапортът е с № 120, Т. А. от 20.Х.1934 и се съхранява в Политическия отдел на МВРИ и има резолюцията "П. О." и подписа "К. Д. Б."
 

№ 14

Съобщение на в. “Правда”, бр. 290 “Сътрудничеството на хърватските и македонски фашисти”.

Москва, 20 октомври 1934 г.
Предават от Виена, че Белградски политически кръгове подчертават, че съществува най-тясно сътрудничество между хърватските и македонски фашисти. Окончателно е установено, че убиецът на крал Александър и Барту и член на Македонската фашистка организация на Михайлов – Георгиев. Той е работил в редовете на хърватската фашистка организация “Усташи” като инструктор.
Между Павелич и фашисткия “Македонски национален комитет” през 1929 г. е било подписано и публикувано съглашение за съвместна борба. Съглашението за съвместната терористическа дейност и за връзките с ревизионистките фашистки организации в странство, се е държало в тайна. Обаче, тази съвместна дейност се е изразявала в подготвяне на ред покушения срещу правителствените здания, железопътни линии и видни правителствени дейци в Югославия. Подчертава се по-нататък, че не е случайно, че гдето за инструктор на “Усташите” е бил назначен Владимир Георгиев, който, през 1924 г. е убил видният комунист-депутат на Работническата партия – Хаджидимов.
Белградските политически кръгове също така указват, че сътрудничеството на хърватските и македонски фашисти се закрепва още повече от обстоятелството, че те заедно станали агенти, на ревизионистките фашистки кръгове в странство, в частност в Унгария и Германия. И те, и другите, са станали явни агитатори на национал-социализма и се стараели да направят хърватското и македонско движение по направление на ревизионисткия режим.
Публ. във в. “Правда”, бр. 290, Москва, 20 октомври 1934 г. АМВР, Об. 23650, т. І, л. 143. Копие. Машинопис. 
 

№ 15

Статия от Джон Рандолф “Ревнива жена разкрива Балкански интриги”, публикувана във в. “Вашингтон Пост”

Вашингтон, 20 октомври  1934 г.
Прогонена от терористите тя разкрива тайна среща в Унгария, когато е замислено убийството; признание обрича любовник
Ревнива и отмъстителна жена отново привлече погледите към мрачните балкански афери с арестуването на Антон Павелич, хърватски терористически лидер, вчера в Торино, Италия, като заговорник в убийството на крал Александър Югославски.
Тя се казва Йелке (Хелен) Погорелес и според писмените й показания сега е някъде из Съединените щати. Причината е, че нейният любовник и братовчед Густав Перчец или Пашец я изоставил и тя разкрила пред югославските власти плановете и оръжието укрити във фермата Янка Пуста в Унгария, в близост до югославската граница. Перчец и Павелич са изправени задочно пред съда, благодарение на нейните свидетелства  и двамата са застрашени от смъртни присъди.
Нейната трагична история стигна до Вашингтон под формата на брошура, отпечатана в Загреб под заглавието “Изповедта на Йелке Погорелес”, тя съдържа подписаните й признания, заедно с фотокопия и репродукции от документи. 
Йелке Погорелес в обширно изложение, придружено със нейни снимки, както и на Першец, фотокопия на паспортите им с фалшиви имена, използвани от двамата, разкрива мрежата от  широки международни връзки около интригата,  в която са замесени Павелич и Перчец и луксозния живот, на двамата осигурен с парите, давани им от враговете на тяхната страна. 
Тя се разкайва за ужасната роля, която двамата са изиграли и това я е накарало да “каже всичко”. Но тя самата казва, че всичко й се струвало недостатъчно, след като като Перчец започнал да охладнява към нея и я изоставил заради друга жена. 
“Като младо момиче, - декларира тя – повярвах в лъжите им и тръгнах, придружена от братовчед си Перчец  кам Италия и Австрия, а по-късно и Унгария, където Перчец бе официално подпомаган от Унгарското правителство”.
След разказа за своите разочарования, тя продължава: “Благодарение на унгарския си паспорт с името Илонда Погоралиц, успях да напусна Унгария и сега живея свободно при свой братовчед в Америка. Вече мога да пиша за своите  печални преживелици, както и да сваля маската от лицата на Перчец и Павелич, истинските организатори на убийството на Тони Шлегел (хърватски журналист в Загреб), който бе убит от техни агенти, за убийството на бившия министър Нойдорфер, също хърватин, за това как бомбардираха югославски железопътни линии, избивайки жени и деца.”
Тя разказва как двамата подлъгвали безработни хърватски работници в Белгия и Франция да дойдат в Италия и Унгария с обещание за работа, а след това ги вкарвали насила в лагерите за “терористи”. Който се опитвал да избяга – продължава тя – бе измъчван или убиван. Тя разказва, че Перчец сам убил един от тях в Янка Пуста. Перчец бил “желязната ръка”, убиец и учител на убийци, когото Павелич използвал при преговори или за пропаганда, продължава тя. 
Според нейните декларации, тази малка терористична група, не представлявала хърватите като народ, а само ограничено малцинство от терористи, вражески настроени и заблудени. 
Когато пристига за първи път във Виена, за да заживее със своя “любим” тя не знаела нищо за делата му, но скоро се запознава с неговия секретар, с когото работел през деня, а нощно време скитал по баровете и много скоро научила за истинското състояние на нещата. 
По пътищата на Унгария
През януари 1929 година тя преминала през югославските земи в  Унгария, заедно с Бранко Йелич, който сега е в САЩ. Получили унгарски паспорти и тръгнали към Италия, а и по-късно към Виена, където Перчец започнал преговори с български терористи. По-късно, щом влязъл в България, Перчец установил връзка с Ванче Михайлов, лидер на македонските терористи, а след това се опитал да стигне до САЩ през Турция. По-късно Михайлов е експулсиран от България, след държавен преврат, който се отразил върху отношенията между тази страна и Югославия. Мъжът, който всъщност е убиецът на крал Александър, преди това  бил шофьор на Михайлов. 
По-късно Перчец и Павелич пристигат в Италия, казва тя, където успяват да предизвикат съчувствието на италианското правителство. Но тя не е съвсем наясно в какво се изразявало това съчувствие. 
Сред посетителите във виенския им дом били Йелич, Алфред Нойман - австрийски полковник, Лацио Бенеш от Американската прес агенция, Джорджо Санца – италиански журналист, д-р Еугенио Мореале – пресаташе в Италианското посолство във Виена. По-нататък  Перчец и Павелич започнали да подготвят пропагандни материали за италианските вестници. 
Купуване на фермата
Когато терористичните действия започнали, твърди тя,  купили малка ферма в Клингенбах, където произвеждали адски машини. Тук една от водещите фигури бил югославянин, наричан Кремзир. Подготвили бомбардировките над югославските железопътни линии, които всявали страх и безредие в страната.  
“Когато цялото семейство на един професор загина при бомбардировка, разбрах че не мога да остана повече. Заминах за София и станах кабаретна танцьорка. Единствената ми утеха бяха писмата на Перчец, в чиято любов аз все още вярвах”. 
Тя разказва, че по онова време той заминал за Будапеща, за да установи връзка с унгарските власти, тогава било решено да се купи малка ферма, много полезна за изпращане на шпиони и за пропаганда. 
“Перчец купи Янка Пуста, само на 4-5 мили от югославската граница, продължава Йелке. Тук терористичната работа продължи и тук тренираха мъже за убийци. Скоро тя го настига в Будапеща, но работата му отново всява ужас в душата й. Работи с военните. Йелке изпраща доклади до унгарски офицери. Често сменя имената и адресите, последният му паспорт бил на името на Кроум Илс, журналист. Нейният паспорт бил на името на Илонда Погоралиц, родена в Будапеща. 
По съвет на унгарските власти, те живеят разделено. По това време, свидетелства тя, шофьорът Поспишил е бодигард на Перчец, по късно той е арестуван във Франция, като замесен в смъртта на Александър.
Разкрития разтърсват лагера
Тероризмът продължава. Перчец лично убива човек в Янка Пуста за дезертьорство. Те всички носят униформи на усташи, известна терористична група. После за нея настъпва краят: 
Отношенията ни ставаха все по-студени. Той ми говореше повече като на слугиня, а не като на съпруга. Знаех, че съм загубила  последната си надежда и бях ужасно ревнива. Следях го. Открих, че посещава друга жена. Проследих го до вратата на нейната къща. По-късно за огромна своя изненада открих, че мнозина други я посещават. Загубих надежда, че някога ще се ожени за мен и го помолих за малко пари, исках да започна живота си отначало в друга страна. Каза ми, че имам достатъчно, за да живея, но не мога да замина. Поисках последен разговор. След няколко дни той дойде и аз му казах, че знам как ме е подмамил. Разплаках се. Разбрах че напълно съм го загубила. Казах му, че ще замина независимо от това дали ще ми даде пари. Изведнъж той промени студеното си държание и започна да ме моли да остана. Не можех да му вярвам. Бях взела своето решение. Знаех, че той го направи само от страх пред моето отмъщение. 
Последно бягство в чужбина
Той взе парите ми и започна да търси паспорта, претърси апартамента. Можеше да ме убие при опит за бягство. 
Малко след това се осъществи най-трудното ми излизане през граница. Тогава, казва тя, стигнах до Югославия и разказах историята си на един вестник в Загреб, който я публикува, а по късно отидох в полицията. 
Публ. във в. “Washington Post”, Washington, № 21310, 20.X.1934.
 

№ 16

Съобщение на в. “Ню Йорк Таймс” “Съглашенците искат спиране на убийствата” за взети решения на заседанията на Малката антанта в Белград

Белград, 19 октомври 1934 г.
На днешното заседание на Малката антанта, бе решено да не се предприемат драстични  мерки срещу Италия и Унгария, заради убежището, което дават на хърватски и македонски терористи, независимо от факта, че в Боргеторо, Италия се обучават терористи под ръководството на д-р Анте Павелич, а Густав Перчец прави същото в Янка Пуста, Унгария, което изобщо не подлежи на съмнение. 
От Боргеторо бе изпратен Петер Ореб, с цел да убие Александър в Загреб на Коледа, както е напълно ясно, че Владо Георгиев, който уби краля в Марсилия е обучаван в Янка Пуста. Министрите на страните от Малката антанта се споразумяха за действия срещу убийствата в различни европейски страни, против толерирането на терористите, както и за получаване на пълна информация по отношение на дейността им в Унгария.
Само Унгария бе атакувана
Белград явно избягва да си създава неприятности в отношенията с Италия и затова общественото мнение бе настроено срещу Унгария, независимо от факта, че терористичните действия в Италия са добре известни след признанията на Ореб в съда през миналата пролет.
Конференцията на Малката антанта и Балканската конференция подчертаха, че убийството няма да изостри отношенията им с Франция. Дори последните думи на краля преди няколко дни бяха променени от “Пазете Югославия” в: “Пазете Югославия и поддържайте приятелството с Франция!”
Първата среща на Малката антанта и министрите от Балканската антанта изтъкна известен прогрес по отношение на реализацията на плана на д-р Едуард Бенеш за разширяване основите на Малката антанта чрез обхващане на държавите от Балканската антанта.
Журналистите получиха тази вечер от страна на външните министри на Румъния, Гърция и Турция – господата Титулеску, Максимос и Тевфик Ружди Бей, комюникета  написани с почти еднакви думи от страна на конференциите на Малката антанта и Балканската антанта. В комюникетата не са споменати Италия и Унгария, но те настояват общо за сътрудничество между всички държави за търсене на отговорност за убийството и за предотвратяване на бъдещи терористични действия. 
Двете антанти считат че убийството в Марсилия  е извършено под влияние на фактори, които действат извън пределите на Югославия и трябва да се разглежда като въпрос на външната политика. В комюникето се споменава, че множество от терористичните актове са били подготвени, за да нанесат вреда на международната политика, и особено на новопостигнатите споразумения.
В комюникето, г-н Титулеску подчертава: “Тази международна анархия получи своята кулминация чрез убийството на един  велик монарх, обичан и уважаван от всички”. 
Комюникето на двете антанти призовава всички държави да си сътрудничат, както  и да се предотврати на всяка цена повторението на това престъпление. Всички са убедени, че ако това се случи, то несъмнено ще предизвика ужасни последствия. 
В никакъв случай двете антанти не бива да позволят разширяването на тероризма и антидържавните атаки.
Преди конференцията, външният министър на Чехословакия Едуард Бенеш, както и г-н Титулеску, г-н Тевфик и г-н Максимос са били поканени на среднощен разговор от Крал Карол Румънски, който ги помолил да изяснят случая с убийството на Александър, както и промените в политическата ситуация. Външният министър на Югославия Йефтич не е присъствал на дискусията. 
Голям интерес предизвиква срещата на Карол с немския министър Гьоринг. Официалното обяснение за закъснението му бе, че заради погребението, е имал редица куртоазни посещения, а с Карол е трябвало да обсъди редица семейни проблеми. 
Придвижването на Гьоринг на югославска територия се пази в пълна тайна, но упорито се говори, че освен посещение при кралица Мария, той се е срещал с югославския премиер, с външния министър, с министъра на войната. Говори се, че ще се опита да създаде контакти с президента Лебрюн и други френски политици, но не успяхме да получим потвърждение.
Регентът планира включванвето на словенския лидер отец Корошец в новия кабинет. Премиерът Узунович и министърът на правосъдето Максимович са против всякакви промени. Те смятат, че само сегашното правителство може да продължи кралската политика. Турският външен министър съобщи днес, че конференцията на Балканската антанта ще се състои в Ангора на 26 октомври. Очаква се външните министри на Румъния, Турция, Гърция и Югославия да обсъдят текущите проблеми на Балканите.
“Ние ще продължим великото дело на крал Александър, добави г-н Тевфик. “Неговата инициатива и пророчеството му ще продължат да ръководят нашата дейност”.
Публ. във в. “New York Times”, 20.Х.1934.
 

№ 17

Рапорт от Димитър М. Дафинов до К. Батолов, министър на външните работи и изповеданията за впечатлението в Германия от посещението на югославския крал Александър в България и от убийството му в Марсилия и за отношението към българо-югославското сближение и Балканския пакт.

Берлин, 23 октомври 1934 г.
Господин Министре,
Убийството на крал Александър в Марсилия наложи едно по-широко осведомление в духа на окръжното Ви № 363 от 4 т. м, поради което отложих изпращането на настоящия ми рапорт. Днес посетих директора на Политическия отдел при тукашното Министерство на външните работи, както и неговия помощник за балканските държави. Разговарях също така с някои чужди представители, а също с хора от националсоциалистическата партия. По-долу давам в заключителна форма впечатлението ми.
Посещението на югославянската кралска двойка в България се посрещна в официалните германски кръгове с видимо задоволство. "Сближението на приятелите ни българи със съседите им югославяни може само да ни радва, ми каза директора на Политическия отдел г. Кьопке, защото ние сме за мира на Балканите, за мира в цяла Европа". Тук се приема, че кралското посещение в София било едно отслабване на италианското влияние изобщо на Балканите и на французкото такова специално в Югославия. В разбирателството между българи и югославяни германците виждат (те го желаят) гаранцията за освобождаването на двата народа от зависимостта им във външнополитическо отношение от някои велики сили. И в този дух германците ни пожелават постигането на истинското приятелско сближение с нашата съседка Югославия, към която те напоследък проявяват особен интерес.
Убийството на крал Александър в първите дни тук причини една загриженост за запазването мира на Балканите. Сведенията за добрия ред в Югославия и спокойния тон на правителството и в отношенията му към чужбина внесоха тук едно успокоение. Някои вестници станаха и верни изразители на онова, което се желае в Германия: ориентирането на югославянската политика към нея, защото така една политика е била призната от покойния крал и неговия министър на външните работи Йефтич за полезна както за общия мир, тъй и за културно-стопанския развой на Средна Европа. Все пак ми се вижда малко прекалено доверчив германеца като допуща, че Югославия би се освободила тъй лесно от своята опекунка и приятелка Франция. Макар и водени от чисто стопански интереси към Югославия, германците се стремят към едно сближение с последната още и поради някои политически предпоставки, за които споменах по-горе. Това стремление се изтъква като желание и на самия Хитлер, който намирал, че една силна и единна Югославия, тъй както тя е създадена от покойния крал би била в интереса на европейския мир. (Отиването на пруския министър-председател Гьоринг в Белград като представител на Хитлера и на армията и полагането венеца с интересния надпис "германската армия на своя достоен противник" беше с цел още и да погали самолюбието на сърбите.) Последните изявления на министър-председателя г. Кимон Георгиев пред печата се посрещнаха в тукашните официални кръгове като укрепващи надеждата за по-нататъшното успешно развитие на процеса за сближението между България и Югославия.
Не се впущам в по-големи подробности около политическите комбинации, които могат да се видят от германците, като знам лошите им отношения с Италия, чието намалено влияние у нас германците виждат за постигнато със сближението ни с Югославия. Би трябвало да кажа само, че тук все пак има една доза от злорадство пред бъдещото положение на отношенията между Югославия и Италия, когато първата щяла да се чувствува с осигурен тил при поведението което би държала към последната. Трябва, обаче, също да прибавя, че тук отговорните места вече се отнасят с по-голяма ирония към съществуващия Балкански пакт, който те наричат парче хартия и който за тях е само продукт на болните амбиции на двама-трима балкански дипломати.
Моля, господин Министре, да приемете израза на отличните ми към Вас уважения.
Д. М. Дафинов
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2069, л. 29-30. Оригинал. Машинопис и а. е. 2606, л. 120-122. Препис. Машинопис. Рапортите са с № 168 на Т. А. и се съхраняват в Политическия отдел на МВРИ, като оригиналът е със следната резолюция: "П. О. Впечатления в Германия от посещението в София и убийството в Марсилия" и подписа "К.Д.Б.", а преписът е четен и подписан от цар Борис.
 

№ 18

Информация на Отдел политическа полиция в Дирекция на полицията със сведения за Владимир Черноземски, Звонимир Поспишил и Кирил Дрангов.

Б. м., 24 октомври 1934 г.
Владимир Георгиев Черноземски, известен под прякора "Владо шофьора", по официални документи в София е родом от село Патрик - Щипско, на 15.ІІІ.1897 год. От 1929 г. до напущането му на София през м. юни 1932 г. той е живял в София, ул. Козлодуй № 75. Понастоящем на същия адрес живее жена му Траянка Владимирова. През 1922 г. Владо Георгиев Черноземски е бил шофьор в гр. Дупница. Същата година той е станал член на ВМРО и е взимал участие в нейните акции.
През 1924 г. Владо Георгиев е извършил в София убийството на комунистическия народен представител Димо Хаджидимов след което е бил задържан, но успял да избяга от затвора. През месец декември 1930 година същият извършил в София убийството на Наум Томалевски, член на Задграничното представителство на ВМРО. Веднага след убийството е бил заловен и изпратен в Централния затвор София, гдето през 1931 година е бил дактилоскопиран.
На 25.І.1932 г. по обща амнистия е бил освободен.
От 15 юли 1932 г. следите му от София се губят от затвора до момента на съобщавания в пресата първите сведения за самоличността на атентатора. Организацията е разпространявала слухът, че е бил убит по нейна заповед.
Владо Георгиев Черноземски заедно с Иван Михайлов и други видни членове на ВМРО е дирен от властта с публикация на 7.ІХ. т. г. в "Държавния вестник" и пресата с поместване на фотографията му, съгласно закона за защита безопасността на държавата.
Владимир Георгиев Черноземски според данните от разследването е имал: среден ръст - около 1,70 м., неправилно развито тяло - силно развити гърди, кръста и краката слаби, последните извити във форма на Х, дюстабанлия; ръце тънки, с извити навън китки и дълги тънки пръсти, между показалеца и средния пръст при затварянето им оставало празно място; дебели гъсти дълги вежди, кестеняви изпъкнали очи, рядка кестенява коса; много къс врат; без косми по гърдите и тялото; на едната плешка белег 2,5 см. също такъв белег на едина крак под коляното; в устата имал четири златни зъби; предните му зъби жълти - развалени; устата на дясната страна малко изкривена. Нос голям малко гърбав; на дясната страна на корема имал белег от операция на апандисит - кръг с диаметър 1,5 см. събрана кожа вследствие инфекция; на лявата ръка имал татуировка правена през 1924 г. със син туш, диаметър около 5 см.; най-отгоре буквите ВМРО, под тях "Свобода", след това череп и кръстосани кости под които думата "или", а под нея "Смърт". Буквата "С" на думата смърт е по-голяма от другите букви; рисунката е оградена с кръгче в зиг-заг.
По сведения Владимир Георгиев Черноземски по искането на Анте Павелич през юли 1932 г. е бил изпратен от ВМРО при същия като инструктор терорист. Анте Павелич е искал от ВМРО да му се изпратят 4-5 терористи. Отначало организацията се съгласила и определила лицата, но в последствие изпратила само Владо Георгиев.
Според същите сведения Владо Георгиев е бил заминал за Унгария при хърватските емигранти. Той е бил доверено лице на Анте Павелич и помощник началник на един от хърватските лагери. След заминаването му от България не се е връщал, нито поддържал връзки с организацията.
Кога, по какъв начин, под какво име, с какъв паспорт и колко време е пребивавал в Италия и Унгария разследването още не е установило. По по-нови сведения Владо Георгиев е бил заминал с фалшив български или югославянски паспорт през Видин или Бургас. В тая посока се правят издирвания, за да се установят точните данни.
Звонемир Поспшил е идвал в България през 1927-1928 година, след убийството на Тони Шлегел и престоял в гр. Пловдив 2-3 месеца. По сведения той е бил с чехски паспорт.
Кирил Дрангов, запасен член на ЦК на ВМРО за 2-3 дена е бил в Унгария през октомври 1933 година. Същият през 1932 г. до средата на 1933 г. е пребивавал в Инсбруг - Австрия.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 100-101. Чернова. Машинопис и ръкопис. 
 

№ 19

Писмо от Дирекция на полицията до МВРИ за дадени сведения за Владо Черноземски на Югославската легация в София.

София, 25 октомври 1934 г.
Поверително. Бързо. 
До Министерството на външните работи и на изповеданията. Политическа дирекция. Тук.
На № 19530–41–І
На Югославянската легация в София са съобщени сведения, относително самоличността и дейността на Владо Георгиев Черноземски. При съобщаване на тия сведения е съобщено също сведението, че Владо Георгиев е заминал през 1932 г. при хърватските емигранти, живущи в Унгария.
Владо Георгиев Черноземски, под какво име, кога и по какъв начин, през кой пункт е напуснал страната и до този момент положително разследването не е установило, което е съобщено също при дадените сведения на югославянската легация.
Директор на полицията: Вл. Начев
Поддиректор н[ачални]к полит[ическа] полиция: А. [фамилията нечетлива]
[Печат на Дирекцията на полицията]
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2416, л. 153. Оригинал. Машинопис. Писмото е заведено с вх. № 19841 – 26 от 26 октомври 1934 г. в Политическия отдел на министерството и е отправено към “г. Павлов”.
 

№ 20

Писмо № 2771 от Банското общинско управление до околийския управител на Разлог за събирана информация за Ив. Михайлов и др. дейци на ВМРО чрез “Държавен вестник”.

Банско, [преди 26] октомври 1934 г.
Донасяме ви, господин управителю, че лицата: Иван Гаврилов Михайлов, Георги Иванов Настев, Кирил Б. Дрангов, Димитър Медаров, Димчо Стефанов, Стоян Арсов (Атанас Аргиров) и Владимир Г. Черноземски, които са публикувани в бр. 126 на “Държав[ен] в[естни]к”, че се дирят, от щателната проверка, която направихме на регистрите за населението не се оказаха да са записани за жители на града ни. С изключение на последния, Владимир Георгиев Черноземски, който е записан за жител на общината ни на 20.V.1926 год. под името Величко Димитров Керин от с. Каменица – Пещерско.
Същия е заличен служебно на 1.І.1927 год. като на 31.ХІІ.1926 г. през време на преброяването не се е намирал в града ни и не е получено от общинското управление домакински лист.
Кмет: (п) М. Стефанов
Секретар: (п) Д. Икономов
Вярно с оригинала, околийски управител […]
АМВР, Об. 23650, т. І, л. 172. Препис. Машинопис.
 

№ 21

Информация от д-р Р. Воркалич, югославски политемигрант до Дирекцията на полицията за назначаването на регентство в Югославия след убийството на крал Александър, за съществуването на усташки емигрантски лагери в Австрия, Унгария и Италия и за ролята на д-р А. Павелич и Г. Перчец в хърватската усташка организация.

Б. м, 27 октомври 1934 г.
Д-р Воркалич съобщава:
Пера Живкович е назначен за военен министър, като шеф на "Бела ръка" и близък на покойния крал. Вторият шеф на "Бела ръка" е генерал Йосиф Костич, началник на Военната академия. Конфликтът между Пера Живкович и регентството е неизбежен. Последното повече клони към политиците, а първия е за една чиста военна диктатура. От тримата регенти: принц Павел, Перович и д-р Раденко Станкович, професор по медицина от Белградския университет, последният е политически най-подготвен, известен е като майстор на политическата интрига и много близък на покойния крал Александър.
---
През 1931 и 1932 г. в гр. Грац - Австрия имаше хърватски емигрантски лагер. Същият в края на 1932 г. беше разтурен от австрийското правителство.
Лагерът в Янка Пуста, Унгария се създаде през 1931 г. до м. април 1934 г. Сега съществуват такива лагери в Унгария и Италия.
През м. юли т. г. агенти на Павелич идваха в Париж и вземаха 50 души хърватски емигранти, като снабдиха с пари и италиански паспорти и ги отправиха за лагера в Италия.
Перчец е делегат на Анте Павелич за Унгария. Той завежда групите терористи на Усташите, лагера на които е и сега в Унгария. Павелич е само шеф на Усташката организация и се занимава само с политическа дейност. Терористическите акции се организират от Перчец. Негов помощник е Поспешъл.
По-бойните и смели емигранти се отправят от Италия за лагера в Унгария.
Анте Павелич е също върховен вожд на войската на Независимата хърватска държава.
За решението да се убие крал Александър през м. май или юни т. г. се съобщи във в. "Независима хърватска държава". Същото съобщение се появи и във в. "Хърватски домобран", издаван в Буенос Айрес, а в София ми казаха, че било същото съобщено и в един от последните броеве на в. "Македония".
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 107. Копие. Машинопис.
 

№ 22

Съобщение на в. “Зора” “Сензационни арести във връзка с марсилския атентат. Сведения за терористичните организации. И Ив. Михайлов арестуван.“

София, 28 октомври 1934 г.
Белград, 27 октомври, 11 ч. вечерта, (По телефона от нашия кореспондент)
Днес тук се получи съобщение от Виена, че е арестуван във Виена, на ул. “Каролиненгасе” 7, зап[асен] подполковник от бившата австро-унгарска армия Иван Перчевич. Той се обвинява, че в жилищата си във Виена и Будапеща е давал убежище на неприятели на югославската държава. В неговата къща в Будапеща са идвали и Анте Павелич и Густав Перчец. Перчевич е редактирал известно време хърватския революционен лист “Грич”. По време на марсилския атентат не е бил във Виена и е арестуван веднага след завръщането му. 
В Марсилия при разпита на директора на Югославската обществена безопасност Симонович, последният е дал обширни сведения за терористическите организации на Балкана и Следна Европа, за организациите на Анте Павелич, за бившата ВМРО и др.
Що се отнася до екстрадицията на Анте Павелич и Кватерник от Рим, съобщават, че досега там не е постъпило никакво искане от френското правителство за екстрадиция. Дори италианското правителство да не се съгласи да предаде Павелича и Кватерника, тук се вярва, че те ще бъдат изправени да отговарят пред италианските съдилища, което се предвижда и в самия италиански наказателен закон.
Според едно съобщение от Цариград, там било арестувано едно лице, за което цариградската полиция не дава никакви сведения, но за което се знаело, че било замесено в марсилския атентат.
Пак от Цариград съобщават, че Иван Михайлов, който до скоро се е намирал в едно частно жилище в Кастамуни, на малоазиатския бряг, е бил задържан от полицията в предварителен арест. Турското правителство още не е решило, как ще постъпи с него. Заедно с Иван Михайлов се намирал и бившия български народен представител г. Димитър Ачков. Същите тия сведения са дадени от Цариград и на английските и френски вестници, които ги обнародват в последните си броеве.
Публ. във в. “Зора”, бр. 4601, 28 октомври 1934 г.
 

№ 23

Сведения на Дирекция на полицията, Отдел политическа полиция за връзките на ВМРО с усташите и изпращането на Вл. Черноземски при д-р А. Павелич.

София, 31 октомври 1934 г.
ВМРО (Иван Михайлов) и Югославия
Становището на ВМРО (Иван Михайлов) спрямо Югославия е изразено от самия Иван Михайлов в писмените напътствия на същия до Задграничното представителство на ВМРО, намиращи се в Дирекция на полицията, така: "…Според устава на ВМРО, според устава на братствата и на другите македонски организации, според резолюциите на революционния и на други конгреси - македонското организирано освободително движение има за крайна цел създаването на цялостна Македония, географски обединена, национално освободена и политически оформена в една независима държава.
Постигането на горния македонски идеал може да върви на етапи.
Един от етапите може да бъде и следния: намиращата се понастоящем под сръбско иго част от Македония да бъде въздигната в отделна единица в преустроена на федеративни начала Югославия, успоредно с въздигнатите в отделни единици на федерацията - Сърбия, Босна, Херцеговина, Черна Гора, Словенско, Хърватско и евентуално Далмация.
Като стремеж и като план за дейност от страна на македонците и на всички техни доброжелатели на първо място е следното начало; че те неизменно ще се стремят при каквито и да е политически комбинации да предвиждат и да искат щото Македония да минава като отделна единица, като нещо оформено вече само за себе си, чрез борбите, и жертвите, чрез общественото призвание, чрез половин вековното съществувание на този политически въпрос, чрез взаимните кръвопролития на Балканите все заради Македония…"
Идеята за даване права на Македония като отделна единица в една федеративна Югославия е била споделяна и от мнозина политически мъже сърби, като Светозар Прибичевич и др., а така също и от сръбските земеделци и това положение е наложило на ВМРО да се стреми да узнае мнението на всички политически течения в Югославия, за да знае какво ще прави в случай на анархия или на отказ на сръбските партии да признаят равни права и на Македония в тяхната предполагаема федеративна държава. За целта са били правени сондажи и са били уредени срещи с различни водачи от Югославия. Такава среща е била уредена в Париж през 1929 год. със Светозар Прибичевич, бивш югославянски министър-председател и водач на опозицията в Югославия, който е сторонник на идеята за федеративно устройство на Югославия. Програмата на селскодемократическата коалиция - емигрантите, чиито признати водачи са Светозар Прибичевич и Мачек, а фактическия идеолог и водач е Прибичевич, е за федеративно устройство на Югославия - република със 7 области - включително и Македония. Тия области са: Словенско, Хърватско, Черна Гора със Санджака, Босна, Войводина, Македония, Сърбия. Програмата на вътрешната легална опозиция - в Югославия, е също за федеративно устройство на Югославия, но само от 4 области: Словенско, Хърватско с Далмация, Босна с Херцеговина, и Сърбия - в която като неразделни сръбски части се включват Черна Гора и Македония.
В началото на същата 1929 година на 24 и 29 януари задграничния представител на ВМРО е имал среща във Виена с д-р Анте Павелич, адвокат, бивш депутат от Загреб и бившия подполковник от австрийската армия Иван Перчевич, току-що избягал от Югославия и снабден във Виена с паспорт като политически емигрант. Тогава са били водени разговори върху миналата дейност и върху бъдещата такава на македонския и хърватски народи. Всички повдигнати въпроси са изложени обширно в изложението на ЗП до ЦК на ВМРО от 2 февруари 1929 година, пратено от Рим, намиращо се в Дирекцията на полицията, в което съобщава между другото, че събеседниците му търсят съприкосновение с италианските среди. Всички хърватски водачи били съгласни за преустановяване легалната борба и възприемане революционния метод на действие и за окончателното скъсване със СХС.
До това време е имало големи различия в схващанията на различните хърватски водачи по отношение методите за борба и крайната цел. Мачек и Трумбич в Париж и Лондон са се мъчили да създадат мъчнотии на Белградското правителство чрез провалянето проектирания заем на Югославия за 1 милиард златни франка, с което да заставят правителството да преговаря с хърватите и направи отстъпки, като даде известни свободи на хърватския народ.
ВМРО (Иван Михайлов) и италианците.
От писмените данни и сведенията, с които разполага Отдела политическа полиция, се вижда, че ВМРО е била в контакт с италианците. В София тоя контакт е бил създаден чрез ЗП на ВМРО и пълномощният министър на Италия г-н Пиачентини, който е посъветвал ЗП да се срещне с ръководните лица в Италия за изясняване отношенията помежду ВМРО и италианците. Пиачентини след убийството на генерал Протогеров през 1928 година е правил усилия да помири двете враждуващи крила на ВМРО, но по внушение от чиновника при Италианската легация Йосифов е взел страна и е давал подкрепа повече на крилото на протогеровистите, като е поддържал сношения и с крилото на Иван Михайлов. ЗП на ВМРО е заминал от Берлин през м. февруари 1929 г. за Рим по покана предадена му чрез г-ца Унтерберг, българска, журналистка, пребиваваща там. Тая покана е била предадена от г-н Гайда, директор на в-к "Джиорнале д`Италия", от името на италианското М[инистерст]во на външните работи. Д-р Вонавентура Калоро е лицето, което в Рим е посредничело между Министерството и ЗП на ВМРО. Журналистката г-ца Унтерберг и г-н Гайда са поставили ЗП на ВМРО в контакт с г-н Гверилия, Директор на Балканските работи в М[инистерст]вото на външните работи в Рим. Преди това ЗП на ВМРО се е срещал със сенаторите Торе и граф Чипико на 29 април 1929 год. Първият от тях като депутат е бил дълги години докладчик на бюджета по М[инистерст]вото на външните раби, а вторият е родом от Спалато (Сплит) участвувал в конференциите през време на войната от страна на Италия и по времето на срещата е бил изпращан с мисия в странство - последната в Унгария. На запитването на ЗП на ВМРО: срещите стават ли по поръка отгоре, казали му, че двата са най-близките съветници на Мусолини по външната политика и той не може да не бъде в течение на станалото. Разговорите са се водили на общи теми около македонския въпрос, който според тях правел част от общата европейска политика, и той щял да получи своето разрешение при някой случай в тия рамки. На тях двамата на 15 април 1929 година ЗП на ВМРО е дал изложение от името на ЦК на ВМРО в заключение на което се казва: че единственото средство за осигуряване свободата и благоденствието на македонския поробен народ е пълното разрушение на Великосръбската държава и че ВМРО вярва, че върховните интереси на двата народа се досягат в пълна солидарност в тая точка.
В писмото си от 14 август 1929 г. ЗП пише до ЦК на ВМРО "Италия допринесе, за да оправдаят сърбите отказа ратификацията на пиротските протоколи и създаде сегашното положение, като изпрати Павелича и Перчеца в София, като настани фарисеите (визира протогеровистите) в Албания и даже това косвено накара нас да побързаме с Враня и Щип. Казвам да побързаме защото аз искам да вярвам, че ако върху нас натежеха последствията от общественото настроение поради нашето бездействие и поради готвените от отцепниците акции през Албания, двете наши акции вътре може би щяха да се отложат докато станеше за всички ясно, че сърбите няма да ратифицират пиротските протоколи. Нека не забравяме, че хърватите имат сигурен интерес заедно с италианците в една точка: да не допуснат и сянка от възможност за добри отношения между България и Сърбия."
В разговора на ЗП на ВМРО (Иван Михайлов) с г-н Гвериля в Рим ЗП са намекнали, че г-н Пиачентини е давал подкрепа и на хората от другото крило и г-н Гвериля се е помъчил да постави Пиачентини като отговорен за всичко извършено и да смекчи неговата отговорност като казал, че Пиачентини се е ръководил от добри намерения, защото искал да възстанови единството, а чрез него и силата на организацията. В тая своя дейност той бил прекрачил наставленията, които е имал в м[инистерст]вото, защото последното не е искало да се бърка във вътрешните работи на организацията. Гверилия не е отрекъл, че са дадени пари на другото крило на ВМРО, но сумата е била малка и тя не е била дадена от м[инистерст]вото. (По сведения на Дирекция на полицията тази сума е била около 2 милиона лева.) Пиачентини е правил опити да помири двете крила и ЦК на ВМРО (Ив. Михайлов) е приел да говори по тоя въпрос от уважение към държавата, която Пиачентини представлява, но у другите липсвала добра воля. По този повод Гверилия изтъкнал че тази постъпка е била лично дело на Пиачетнити. Питал ги е за целта и тактиката на ВМРО и му било отговорено, че целта остава неизменна, а тактиката се нагажда според момента.
Гверилия се изказал за хърватите в смисъл, че те със своя характер не давали добра надежда за борбата и поискал да узнае мнението на ВМРО за тях и дали ВМРО е във връзка с тях. ЗП на ВМРО са потвърдили връзките на ВМРО с хърватите и му казали, че хърватите по тяхно схващане са нови в борбата, че от една година са направили доста успехи, които дават добри надежди за бъдещето и че това, което им липсва от техническа подготовка, ще им бъде дадено от ВМРО. Така щото бъдещето се рисувало с добри изгледи. На излизане уговорили, че в бъдеще г. Гайда ще остане посредника помежду им, като Гверилия ще докладва на министъра.
Тоя контакт на ВМРО с италианците е продължавал и до 1934 година. На 31 януари 1934 г. Иван Михайлов е дал среща на д-р Феручио Гвидо Кабалцар и Марио Орано, специален кореспондент на агенция "Стефани", в която среща д-р Кабалцар, член на фашистката партия от 1919 година и капитан от милицията и армията, е предал на Иван Михайлов писмо от депутата генерал Евгений Козелски, председател на италианските доброволци и заявил, че съществената му мисия е следната: по нареждане на Козелски, който е бил натоварен от Мусолини да се занимава с македонския въпрос, идва да пита ВМРО от какво се нуждае в борбата с Югославия. Той подчертал че всичко ще бъде докладвано на Мусолини от Козелски.
Иван Михайлов е направил следните искания:
І. База в Албания чрез верни техни хора или албанци на албанския бряг за лесно и бързо минаване през страната на път за границата, а на границата съдействие от военни или цивилни хора. Складове, за момента, поне с по 100 пушки и 100 револвера, с малко взрив, дрехи, бомби. Да не се преследват вече хората на ВМРО там.
ІІ. 1) Оръжие: 1500 парчета автоматически маузерови пистолети с по 12 пачки и с по 500 патрона за всеки пистолет - за момента 15 000 или 20 000 бомби за хвърляне с пушка, манлихерова ако може; ако не може да се дадат и 500 такива пушки, с които може да се използуват бомбите; за сега поне 6000 манлихерови пушки - наполовина къси и наполовина дълги с по 400 до 500 патрона на пушка, с тези що са пленили на "Витория Венето"; 300 пушки леки картечници, както българските "Мацен" с по 30 пачки и с по 3000 до 4000 патрона за пушка; 200 000 патрона манлихерови за подготовка на младежта за стрелби; 2) Радио апарати за шифровано съобщение, малки, удобни, леки - до 20 или 30 парчета; радиопредавателна станция за 300 км механически работи около адски машини - каквото могат да препоръчат техните специалисти; взрив около 2000 кг за момента; обучаване 8 или 10 събудени лица тайно за авиатори - един с друг да не се виждат и знаят; също - трима максимум обучавани във взривно - химическо, бацилно дело (отрови и пр.)
ІІІ. Пари за борбата с разните сръбски и други вражески фронтове и пр. За нормална година, без извънредни разходи годишно около 30 - 35 милиона лева. За извънредни подготовки и събития - нужни пари.
ІV. Да се нареди ако може италианските тютюневи фабрики да купуват тютюн направо от фирми, които ВМРО ще им посочи.
Ако всичко тръгнело добре в сгоден момент щели да поискат и 5 малки солидни аеропланчета.
Между многото и различни въпроси изброени в писмените бележки за тоя разговор, намиращи се в Дирекция на полицията Кабалцар е питал също дали ВМРО има отношения с хитлеристите. Иван Михайлов е отговорил, че се е срещал с някои журналисти и студенти и че хитлеристите симпатизират на движението, както проличавало от статиите писани в официалния орган на хитлеристите "Фьолкишер беобахтер" за ВМРО. 
Иван Михайлов е запитал на свой ред Кабалцар дали е във връзка с хърватите и Кабалцар е отговорил, че връзка поддържа с тях генерал Козелски. Прибавил, че акцията в Лика (касае се за въстанието повдигнато от хърватите в областта Лика) им костувало скъпо. Също е казал, че хърватският народ се е много наплашил от сръбските стражари.
В писмата разменени между генерал Козелски и Иван Михайлов първият изказва съчувствията на италианските доброволци към македонското движение, а Иван Михайлов в писмото си от 12 февруари 1934 г. като благодари на генерала за изказаните съчувствия и че вземат страната на македонските борци, му съобщава, че е дал исканите сведения на д-р Кабалцар.
ВМРО (Иван Михайлов) и унгарците.
От сведенията и писмените данни с които разполага Отдела политическа полиция се вижда, че ВМРО е била в контакт и с унгарците. Този контакт в София е бил поддържан чрез унгарския журналист Болеслав Тахауер, аташе по печата при Унгарската легация, но освен чрез него, хора на ВМРО са били в преки сношения с унгарците. В писмо до Иван Михайлов от 2 февруари 1933 година ЗП на ВМРО пише, че се е срещал с някой си Биноклов (навярно псевдоним на някой унгарец военен) и от разговора с последния се дават интересни сведения за политиката на Италия, че ще получат пари и оръжие от Унгария и че унгарският министър ще посети България наскоро.
В една среща и разговор, писмени данни за които има в Дирекцията на полицията, станала на 14 януари 1934 г. между представителя на ВМРО с Болеслав Тахауер и друго лице, вероятно унгарското военно аташе, което отишло да се сбогува и да представи заместника си, новия е запитал какви сили при нужда би могла да извади ВМРО и как е с оръжие. Било му отговорено нужното. Запитал е как е ВМРО със средствата - отговорено му било, че на ВМРО са необходими: минимум 30 милиона лева годишно (или около 5 000 000 французки франка, или около 4 000 000 италиански лири, или 1 200 000 унгарски пенгю) за нормална година, която не би наложила някои извънредни разходи. Новият приятел (както го нарича представителя на ВМРО е казал, че атентата против сръбския крал в Загреб (вероятно този през м. декември 1933 година) бил нещо много сериозно - по чудо се бил спасил краля.
Новият е завеждал отдела за химически работи в Унгария и си взел бележка да нареди - ако може - в отговор на искането на представителя на ВМРО - да се обучат 20-30 души хора на ВМРО на разни работи из областта на взривното дело, химическата война и пр., като представителя на ВМРО ще му даде бележка, за да види като какви неща им трябват. В течение на разговора представителя на ВМРО е изяснил в какви моменти ВМРО би рискувала да правят бунт, въстание, и в какви да се държат за друга тактика. Новият е изказал своето учудване, че той малко по другояче си е представлявал разбиранията на ВМРО, може би не е допускал че ВМРО много мисли преди да решава и затова интересно било да се узнае от него как той си представлява политическите възможности за широка акция от страна на ВМРО или от хърватска страна.
В едно писмо с дата 19 февруари 1934 г. представителя на ВМРО съобщава на Иван Михайлов, че са се получили 250 000 лева помощ за организацията от Унгария и че ги внася на разни места и изразходва за разни нужди. Унгарците имали желание да дадат повече, но и те се намирали в тежко финансово положение.
На 20 февруари 1934 г. представителят на ВМРО пише до Иван Михайлов, че Белагушев, чрез Асен Попаврамов ще изпрати един сандък с револвери от Унгария. Съветва да се пише благодарствено писмо освен на Кания и на унгарския пълномощен м[инистъ]р Руднай.
ВМРО (Иван Михайлов) и усташите.
Хърватската революционна организация на усташите (въстаници) е основана от д-р Антон (Анте) Павелич, адвокат, бивш депутат от Загреб, роден 1889 година в Брадинас, задържан след убийството на крал Александър в Италия заедно с неговия сподвижник Густав Перчец, делегат на Анте Павелич за Унгария.
Крайната цел на тази революционна организация е създаване свободна хърватска държава. Докато Мачек е съгласен със Светозар Прибичевич за една федерална Югославия с отделна съставна единица - Хърватско, резултат от което е създаването на селско - демократическа коалиция, д-р Анте Павелич е за независима хърватска държава.
Когато се провъзгласява диктатурата в Югославия през 1929 година д-р Анте Павелич възприема методите и начините на борба приети от ВМРО. Идеологията и поставените крайни цели от македонци и хървати - независимостта на Македония и тая на Хърватско, поражда взаимните отношения между хървати и македонци, тъй като тежненията им се покриват напълно.
Точното време, когато се създават взаимоотношения между ВМРО и хърватските националисти не може да се установи, обаче от полицейското разузнаване и писмените данни с които разполага Отдела Политическа полиция, се вижда, че тези взаимоотношения датират много по-рано от 1929 г. - годината на обявяване диктатурата в Югославия.
Задграничното представителство на ВМРО е било в преписка с генерал Саркотич и подполковник Иван Перчевич, бивши офицери от австрийската армия - хърватски емигранти във Виена. Последният сега е задържан във Виена във връзка с убийството на крал Александър. Генерал Саркотич в писмото си от 14 юли 1928 година, намиращо се в Дирекция на полицията изказва мнение че: "…само единния фронт на македонците и хърватите може да даде положителни резултати срещу Белград, което е в интереса на съвместната им работа…"
В среща на 24 и 29 януари 1929 г. във Виена между ЗП на ВМРО с д-р Анте Павелич и запасния подполковник Иван Перчевич наскоро избягал от Загреб като политически емигрант, последните са изтъкнали, че се пристъпило към тайно организиране на младежта в Хърватско и станалите демонстрации в Загреб на 1 декември 1928 г. по случай 10-годишнината от създаването на СХС, се считат от хърватска страна като една пробна мобилизация на революционните сили. Разисквано е било и върху становището на Мачек относно федеративното устройство на Югославия със 7 отделни области (което в последствие е легнало в основата на създадената от Мачек и Светозар Прибичевич - селско-демократическа коалиция).
Относно бъдещето д-р Павелич е изказал съжаленията си, че те не могат така лесно както ВМРО да влязат веднага в революционната борба, понеже народът, поради останалата от миналото традиция е свикнал с легалната борба, но постепенно трябва да свикне с нейната невъзможност и в това отношение превратът и създадената диктатура са помогнали да се премине към революционната борба. Водителите включително и Мачек са възприели както революционния метод, така и съвършеното отделяне на Хърватско от СХС, който революционен метод печелил успехи повече в градовете между младата интелигенция, отколкото в селата.
Хърватите щели да прибягват към отделни акции на личен терор, но по начин и в места гдето ще вземат малко жертви. Подполковник Иван Перчевич е заявил, че въпроса за взаимното им съучастие с ВМРО е бил обсъждан, така както е бил предложен от ВМРО, от техния съвет преди да напусне Загреб, но до тръгването му не било взето още решение, но че щяло да се дойде до преговори, защото всички те, без изключение са съгласни върху революционния метод на действие и върху окончателното скъсване със СХС. Изказаното мнение за съвместна работа е било споделяно от ВМРО и като резултат на тия взаимоотношения, на 19 април 1929 година през Видин, в България идват д-р Анте Павелич и Густав Перчец, които установяват единния фронт между ВМРО и новосъздадената Хърватска революционна организация на усташите. Същевременно е бил прогласен и протокола за съвместна работа между легалните македонско и хърватско движения, в който се казва че техния инстинкт за самосъхранение, както правото им на свободно и самостоятелно съществуване, им налагат повелителния дълг да обединят усилията си и чрез обща борба да съкрушат непоносимия гнет на Белград.3 Пример за необходимостта от създаването на единен фронт срещу чуждото насилие са дали двата братски народа - хървати и македонци. Споразумението за съвместна работа между легалните македонско и хърватско движения е изразено в следната декларация:
"През време на братството посещение, което хърватския народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник на гр. Загреб - Густав Перчец, направиха на Националния комитет на македонските емигрантски организации в България, от двете страни се констатира, че невъзможния режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония.
По този случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.
София, 20 април 1929 година."
Тази декларация е била подписана от д-р Анте Павелич и Густав Перчец и от целия македонски национален комитет: д-р К. Д. Станишев, Л. Киселинчев, Н. Якимов, В. Иван Василев, В. Думев, Н. Габровски, Г. Кондов, М. Димитров, Б. Антонов, Иван Хаджов и С. Нанев.
Заради речта му в София и подписване на тази декларация д-р Анте Павелич е бил осъден на смърт в Белград задочно.
Хърватските усташи възприемат методите и средствата за борба от ВМРО. Терористическата им дейност започва с убийството на Тони Шлегел, директор на загребския вестник "Новости", извършена на 22 март 1929 година, от Звонимир Поспишил и Бабич. Първият от тях, Поспишил след убийството е идвал в България и е стоял в Пловдив 2-3 месеца, под чуждо име и вероятно с фалшив чехословашки паспорт. Той е бил първият помощник на шефа на терористическите групи Густав Перчец. Сега той е задържан във Франция във връзка с убийството на крал Александър.
След това убийство бива организиран атентат срещу крал Александър, когато е гостувал на Н. П. Бауер - архиепископ в Загреб, като с адска машина разрушават един мост върху който е трябвало да мине краля. Звонимир Поспишил и Анте Павелич успяват да избягат в Италия, а после отиват в Унгария, от където продължават своята дейност в резултат от която са редицата атентати, на брой повече от 15, станали в Югославия.
Югославянският делегат в нотата подадена на 4 юни т. г. до Обществото на народите, в отговор на унгарското оплакване върху режима на границата, изброява тия атентати. 
Революционната организация на усташите макар и сформирована през 1929 година, сравнително бързо се организирала. Тя е работила явно във Франция, Белгия и Америка, а в Италия и Унгария - тайно. Около Триест, при градеца Парма, се е намирала хърватската армия на Павелич от около 2000 души, а в Унгария са били терористите на организацията, които са били подчинени на Густав Перчец, делегат на Анте Павелич за Унгария. От м. април т. г. лагера на хърватските терористи се е преместил от Янка Пуста на друго място - пак в Унгария. По сведения лагера в Янка Пуста е бил създаден през 1931 г. и е съществувал до м. април 1934 г. Сега съществували такива лагери в Унгария и Италия. През месец юни т. г. агенти на Анте Павелич са ходили в Париж и взели със себе си 50 души хървати - емигранти като са ги снабдили с пари и италиански паспорти и ги отправили в лагера в Италия.
Д-р Анте Павелич бил само шеф на Усташката организация и се занимавал само с политическа дейност, като същевременно бил върховен вожд на войската на независимата хърватска държава. Терористическите акции се организирали от Густав Перчец, който завеждал групите терористи на усташите (въстаници), лагера на които бил и сега в Унгария. Негов помощник бил Звонимир Поспишил. По-бойките и смели емигранти се изпращали от Италия за лагера в Унгария.
През 1931 г. и 1932 г. в гр. Грац - Австрия е имало също хърватски емигрантски лагер, но в края на 1932 година е бил разтурен от австрийското правителство.
Организацията на усташите имала 7 печатни органа: "Независима хърватска държава", "Хърватски домобран", "Усташ", "Грич", "Кроация прес" - издаван на френски в Париж и др.
Освен д-р Анте Павелич и Густав Перчец по-видни водачи на организацията били: д-р Бранимир Елич, д-р Миле Будак, Егон Кватерник (обвиняван сега по убийството на югославянския крал, че е организирал атентата и като делегат на Павелич е дал нареждането за убиване на краля), генерал Саркотич, подполковник Иван Перчевич (арестуван сега във Виена във връзка с убийството на краля) и др.
Организацията, по сведения, получавала обилни средства, от Италия поради което именно имала слабо влияние в Хърватско, тъй като хърватите имат вродена ненавист към италианците. Влиянието на усташите било вън от Хърватско, между хърватската икономическа емиграция - близо 1 000 000 души.
Така очертана дейността на хърватските усташи (въстаници) - с цели, задачи и методи на действие, еднакви като тия на ВМРО, обяснява близкия контакт създаден между тия две организации за борба срещу общите им врагове сърбите.
В редицата писма разменени между водачите на хърватите и ЗП на ВМРО проличава споразумението за съвместна дейност и солидарност между хървати и македонци срещу тиранията на сърбите. Всички тия писма както и тези за които е реч по-долу се намират в Дирекцията на полицията.
В писмото си от 11 май 1929 год. подполковник Иван Перчевич благодари за радушния прием и за резултатите от гостуването на д-р Павелич и Густав Перчец през м. април 1929 г. в България.
Всички били силно убедени, че трайният мир между южните славяни, който е предусловието за развитието на техните творчески сили, свободата и независимостта на балканските народи и най-после, в голяма степен и мира на Европа, е в ръцете на хърватските, словенските и другите водители на народите от Югославия. Върху тях лежи и съответната историческа отговорност. С декларацията на Великия събор македонските българи вземат своя дял от тая отговорност. Взаимоотношенията между хървати и македонци не ще останат само в миналото. Със сключената спогодба се прави една крачка напред по пътя за достигане на общите идеали.
През същата 1929 г. Иван Михайлов е бил на лечение в Женева, където ЗП на ВМРО му урежда среща с д-р Анте Павелич и Густав Перцеч. В тая среща хърватските водачи на усташите са изложили състоянието на своята организация и политическото положение в Югославия. Анте Павелич и Перчец са изказали мнение че при крал Александра не може да се постигне свободата на Хърватско и Македония и че трябва крал Александър да бъде "отстранен". Иван Михайлов не е изказал своето мнение, но в заключение от станалите разговори, че е бил доволен от дотогавашната работа на усташите.
От писмото с дата 18 юли 1930 г. на подполковник Иван Перчевич до ЗП на ВМРО се вижда, че Анте Павелич и Перчевич посредничат на ВМРО за покупката на автоматически пушки от фабриканта Хайнрих Фолмер в Берлин. Количеството и вида на автоматическите пушки, за поръчката на които се е преговаряло е било 1000 броя, обаче, колко точно са били поръчани и колко са получени от ВМРО може да се види, като се проучи подробно цялата преписка на ВМРО по доставката на тия автоматически пушки, намираща се в Дирекция на полицията.
Като резултат на всички водени разговори между ВМРО и усташите, вероятно, е изпратеното в Будапеща през есента на 1930 г. на Стоян Алексиев Бетувски, родом от с. Неманци, Щипско, четник от ВМРО, намиращ се сега в лагера в Ловеч. От Будапеща същия воден от Бегич е отишъл при Анте Павелич в град Ферони - Италия а след това при Перчец във Виена. Понеже хърватите не са имали още вещи хора за поставяне на адски машини, той е трябвало да замине заедно с хърватски усташи в Загреб. През Унгария в момента когато да минат границата за Югославия, усташът, който го е придружавал се уплашва и го изоставя сам, поради което човекът на ВМРО се връща с адската машина обратно и през Унгария и Австрия се връща в Италия при Анте Павелич, комуто разправя станалото. Търсили са човекът който да го заведе в Загреб, но не се наел никой и Анте Павелич се принудил през 1931 година да го прати в България, където се е върнал на 24 март 1931 година. Явил се на К. Дрангов, разправил му всичко и Дрангов се ядосал много за страхливостта на хърватите.
Малко преди завръщането на човека на ВМРО от Италия на 3 януари 1931 г. подполковник Иван Перчевич пише на ЗП на ВМРО, че се надява съвместната им братска борба за освобождение на двата народа да се увенчае с пълен успех.
Връзката на ВМРО с хърватите след убийството на Гюрков по сведения, се е поддържала лично от Иван Михайлов. Тези връзки с хърватите са се изразявали в общи действия, но без един определен план. Така за частичното въстание на хърватите в Лика подтиквано от италианците (за което д-р Кабалцар в разговора си с Иван Михайлов през м. февруари 1934 г. е казал, че е струвало на италианците скъпо), ВМРО своевременно е предвиждала неуспех.
По сведения, идеята за убийството на крал Александър е изхождала пак от италианците. Те изказали желание да се убие краля. Това тяхно желание било възприето от хърватските усташи и в разговора между Анте Павелич - Перчец и Иван Михайлов в Женева през 1929 г. хърватите предлагат да се отстрани крал Александър.
Водачите на хърватските усташи са чувствували неподготвеността на своите хора за смели терористични действия. След завръщането на четника Стоян Бетувски през март 1931 г. от Италия и доклада му направен пред Кирил Дрангов, през същата година Кирил Дрангов с аероплан е заминал за Будапеща и се е специализирал в Унгария по специалните книжни кутии, пълни с пироксилин и др. взривни материали, които са били докарани в България през Лом през 1931 г. Там се е специализирал също и по работата с малки радиоапарати за шифровани съобщения. Вероятно е, че той е посетил лагера на усташите в Янка Пуста и също е установил неподготвеността на хърватските усташи за смели акции и липсата на решителни хора у тях, което признава в Лондон и сам Кошутич пред хора на ВМРО.
През 1932 г. политическото положение в Югославия под режима на диктатурата е било крайно натегнато и са се предвиждали възможни събития.
На 18 юни 1932 г. е било отправено от страна на ВМРО до Анте Павелич писмо, в което като се дават сведения за станалия конгрес на ВМРО през м. април 1932 г., който отправил братски поздрави до македонските и хърватски борчески организации, се искат от Анте Павелич подробни и достоверни сведения по положението в Югославия и това във войската и от друга страна за отношенията на разните хърватски организации и особено тая на Мачек срещу евентуални събития в Югославия.
В очакване на някакви събития от по-голяма значение в Югославия, Анте Павелич е счел за необходимо да стегне добре своята революционна организация като подготви усташите-терористи за смели терористически акции.
За тая цел, по сведения, Анте Павелич се обръща до ВМРО като моли Иван Михайлов да му прати бомби одринки, понеже имали по-голямо поражение, а също и няколко опитни хора по тероризма. Отначало от ВМРО са били определени да заминат 3-ма души при Павелич, като са им били приготвени дори и паспорти, но после на двама от тях са били взети паспортите обратно и Иван Михайлов е изпратил на д-р Анте Павелич, през м. юни или юли 1932 година, само Владо Черноземски. Иван Михайлов му е дал лично паспорта, вероятно български или сръбски, по вероятно сръбски фалшив, защото организацията на усташите била изпратила такива на ВМРО от лагерите си в Унгария и Италия. По сведения Владо е бил изпратен вероятно под чуждо име или под името Владо Димитров Черноземски, под което име е фигурирал във ВМРО, а не Владо Георгиев Черноземски.
Сведения за Владимир Георгиев Черноземски.
Владимир Георгиев Черноземски, известен под прякора Владо Шофьора по официални документи от София, както от полицейския участък, така и от столичната община, в регистрите на която е записан като софийски жител, е родом от с. Патрик, Щипско на 15 март 1897 година. От 1929 година до напущането му на София през м. юни или юли 1932 г. той живял в София на улица "Козлодуй" № 75, на който адрес живее и днес жена му Траянка Владимирова. През 1922 година Владо Георгиев Черноземски е бил шофьор в гр. Дупница. Същата година при влизането на войводата Бърлю в Кюстендил, той е станал член на ВМРО и е взел участие в нейните акции. На видни лица от ВМРО и на своите приятели Владо Георгиев Черноземски е бил известен и под името Владо Димитров Черноземски, родом от с. Патрик, Щипско, от където след Балканската война, когато селото е било опожарено се е преселил в с. Каменица - Пещерско, заедно с баща си. На мнозина свои другари заедно, с които е влизал с чети в Щипско той е показвал в изгореното и запуснато село Патрик, близо до черквата основите на срутена сграда, като я сочил като тяхна къща.
Видни лица от ВМРО и негови близки другари знаят и твърдят, че Владо Черноземски е родом от с. Патрик - Щипско и че истинското му име било Владимир Димитров Черноземски.
От полицейското разузнаване и писмените данни, с които разполага Отдела политическа полиция, се установява положително, че имената Владо Георгиев Черноземски и Владимир Димитров Черноземски са псевдоними на лицето Величко Димитров Керин, родом от с. Каменица, Пещерска околия. Съгласно акт за раждане № 74 на Каменската община от 1897 година Величко Димитров Керин е роден в с. Каменица на 19 октомври 1897 година. Кръстен е бил на 26 октомври 1897 година в църквата в Каменица и това е записано в църковния регистър под № 77 от 1897 година. Баща му, жив на име Димитър Величков Керин е роден в Каменица в 1873 година от родители: Величко Керин и Вела Ангелова Ушева, и двамата последни родени в Каменица. Следователно бащата както и дядото и бабата от бащина страна са годени в с. Каменица - Пещерско.
Майката на Величко Димитров Керин, на име Риса Христоскова Балтаджиева е родена в 1875 година, в с. Каменица от родители: Христо Балтаджиев, а името на майката не е установено. Бащата на Христоско Балтаджиев, именуем Кръстю Балтаджиев е бил родом от с. Горно Драглище, Разложко, преселил се в с. Каменица. Следователно: майката на Величко Димитров Керин е родена в с. Каменица, дядото и бабата от майчина страна също в с. Каменица. Прадядото от майчина страна и родом от с. Горно Драглище - Разложко. Майката на Величко Димитров Керин е починала на 30 март 1911 г. в с. Каменица.
Името Владо Черноземски е било псевдонима на Величко Димитров Керин, когото от детинство наричали Владо и при постъпването му във ВМРО е бил приет под името Владо Черноземски от Щип. Това обстоятелство е било известно на сестра му и зетя му живущи в с. Каменица.
Величко Димитров Керин е служил войник с 41 набор. На това име няма присъди при Т[атар]пазарджишкия окр[ъжен] съд.
На 25 май 1926 г. той се е изселил в гр. Банско.
Като член на ВМРО под името Владимир Димитров Черноземски той е влизал с чети в Македония и е участвувал в сражения повече от 15 пъти, в които се е проявил като много храбър и извънредно спокоен и дързък. На няколко пъти е влизал в гр. Щип и докато другарите му са се укривали, той спокойно влизал в кръчмите да пие бира, въпреки че не е знаел сръбски. През 1924 г. Владо Черноземски е извършил в София убийството на комунистическия народен представител Димо Хаджидимов, след което е бил задържан, но е успял да избяга от затвора.
През 1927 година Владо Черноземски е правил предложение на ЦК на ВМРО да се опаше с бомби и в залата на Обществото на народите в Женева да направи атентат, от който и сам да стане жертва, но това негово предложение не е било възприето. Той е бил един от най-отличните стрелци в организацията.
През м. декември 1930 година той е извършил в София убийството на Наум Томалевски, член на ЗП на ВМРО. Веднага след убийството е бил заловен и изпратен в Центр[алния] затвор в София гдето през 1930 година на 3 декември е бил дактилоскопиран, а на 14 декември 1931 година е бил фотографиран.
Владимир Георгиев Черноземски (Величко Димитров Керин) според данните от разследването е имал: сред ръст - около 1, 70 м. неправилно развито тяло - силно развити гърди, кръста и краката слаби, последните извити във форма на Х, дюстабанлия; ръце тънки, с извити навън китки и дълги тънки пръсти, между показалеца и средния пръст при затварянето им оставало празно място; дебели гъсти дълги вежди, кестеняви изпъкнали очи, рядка кестенява коса, много къс врат; без косми по гърдите и тялото; на едната плешка белег 2, 5 см., също такъв белег на единия крак под коляното; в устата имал 4 златни зъба; предните му зъби жълти - развалени, устата на дясната страна малко изкривена; нос голям малко гърбав; на дясната страна на корема имал белег от операция на апандисит - кръг в диаметър 1, 5 см. събрана кожа вследствие инфекция; на лявата ръка имал татуировка правена през 1924 г. със син туш, диаметър около 5 см.; най-отгоре буквите ВМРО, под тях "Свобода", а след това череп и кръстосани кости, под които думата "или", а под нея "Смърт". Буквата С на думата смърт е по-голяма от другите букви; рисунката е оградена с окръжност в зиг-заг.
На 25 януари 1932 г. по обща амнистия Владо Черноземски е бил освободен от затвора.
На 15 юли 1932 г. следите му от София се губят. Организацията е разпространявала слуха, че е бил убит по нейна заповед.
Владо Георгиев Черноземски заедно с Иван Михайлов и други видни членове на ВМРО е дирен с публикация на 7 септември т. г. в "Държавния вестник" и пресата, с поместване на фотографията му, съгласно чл. 14 от Закона за защита безопасността на държавата.
Владимир Черноземски по искането на д-р Анте Павелич през м. юли 1932 г. е бил изпратен от ВМРО при Анте Павелич като инструктор терорист. По сведения той е бил доверено лице на Анте Павелич и помощник-началник на един от хърватските лагери. След заминаването му от България не се е връщал нито е поддържал връзки с ВМРО.
Кога, по какъв начин, под какво име и с какъв паспорт и колко време е пребивавал в Италия и Унгария разследването още не е установило. По по-нови сведения Владо Черноземски е бил заминал с фалшив български или югославянски паспорт през Видин и Бургас. В тая насока се правят издирвания, за да се установят точните данни.
По сведения Владо Черноземски е бил инструктор на хърватските терористи по бомби и адските машини. Подчинен е бил лично на д-р Анте Павелич, водача на хърватските усташи, комуто е бил лична охрана и много доверено лице. От всички хървати е бил много тачен. След неуспешните атентати против краля в Загреб Павелич е искал да прати Владо Черноземски да извърши атентат против краля, обаче хърватските усташи се противопоставили, като искали тази чест и слава да се запази за тях.
Няма положителни сведения, дали Владо Черноземски е участвувал в атентатите в Загреб против краля през м. декември 1933 година, но по някои сведения се предполага, че той заедно с хърватина Ореб е участвувал в тоя атентат и след разкриване на атентата и неуспеха е успял да избяга зад граница като се бил лутал около 5 месеца из Югославия. Данни които да подкрепят тия сведения, обаче няма.
Убиецът на крал Александър - Владо Черноземски ли е?
За подготовката и организирането на атентата срещу крал Александър, Отделът Политическа полиция не разполага със сведения и данни.
Когато се появиха първите сведения още за извършения атентат в Марсилия, направиха се всички проверки за установяване самоличността на убиеца, тъй като от първия момент при публикуване портрета на убиеца Петър Келеман, се появи съмнение, че това лице е идентично с търсения чрез "Държавен вестник" терорист от ВМРО Владо Георгиев Черноземски. Всички последующи справки, издирвания, разследвания и проверки, както и последвалото вещо мнение и експертизата от сравнение пръстовите отпечатъци от пръстите и на двете ръце на Владо Черноземски и тия снети от пръстите на ръцете на убиеца на крал Александър, притежаващ паспорт на името Петър Келеман, потвърдиха по положителен начин, че убиеца на крал Александър е лицето Владимир Георгиев Черноземски, инструктор в Революционната организация на усташите дактолоскопиран с № 10783 на 3 декември 1930 г. в Софийския Централен затвор за убийството на Наум Томалевски, извършено в София.
Това е заключението на експерта дактилоскоп изказано в протокола за дактилоскопна експертиза и вещото мнение, съставен на 16 октомври 1934 г. в Дирекция на полицията в София. От това заключение е видно, че по 35 пункта пръстовите отпечатъци от палеца на лявата ръка на убиеца Петър Келеман схождат с пръстовия отпечатък от палеца на лявата ръка на дактилоскопирания в София Владимир Георгиев Черноземски, чието истинско име е Величко Димитров Керин.
Има ли участие ВМРО в атентата против крал Александър в Марсилия?
От сведенията и данните с които разполага Отдела Политическа полиция, не се установява ВМРО да има някакво участие в организирането и извършването на атентата.
Като се имат пред вид сведенията и данните, че са правени предложения от хърватските усташи на ВМРО в лицето на Иван Михайлов за отстранението на крал Александър, в Женева а също, че са правени предложения и от италианци ходили при Иван Михайлов, за убиването на краля, а също, че тоя въпрос е бил слаган на разглеждане от ЦК на ВМРО на няколко пъти и е бил отхвърлен, следва да се заключи, че ВМРО няма участие в атентата. Никъде в органа на ВМРО "Свобода или смърт" не е била прокарвана идеята за убийството на краля. Няма данни и сведения след разтурянето на ВМРО дали Иван Михайлов след бягството му в Цариград от там е влязъл във връзка с д-р Анте Павелич и дали е уговарял нещо с него, но Отдела Политическа полиция разполага със сведения, че около 1 месец преди преврата от 19 май т. г. Иван Михайлов не е имал връзка с усташите.
От друга страна, по сведения, вестник "Независима Хърватска държава" - орган на хърватските усташи в броя си от 16 май т. г. е печатал решението на Хърватската революционна организация на усташите, с което се осъжда югославянския крал Александър І на смърт и изпълнението на присъдата се възлага на д-р Анте Павелич. Вестникът се е продавал свободно в Париж. Същото съобщение се е появило и във вестник "Хърватски домобран" издаван в Буенос Айрес - Аржентина.
Последните разкрития които е направила френската полиция по извършения атентат идат да потвърдят, че подготовката и изпълнението на атентата против крал Александър в Марсилия е лично дело на Хърватската организация на усташите.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 16-36. Копие. Машинопис. В същата а. е. се съхраняват и първия вариант на този доклад-сведения и ръкописните чернови бележки, послужили за написването му, а така също и следните ръкописни бележки, използувани като план за доклада: "Бележки по ВМРО, усташите и Владо Шофьора. 1. Протокола за съвместната работа между легалните и нелег[ални] организации в Македония. 2. 1927, 1928 изпращани хора в София. 1928 Поспишил идва в София. 3. През 1929 г. идването на Павелич и Перчец. 4. За Владо Шофьора. 5. Влизането му във ВМРО. 6. 1927 иска да направи атен[ат] в ОН. 7. Убийство на Х[аджи]димов. 8. Уби[йство] на Томалевски. 9. Излиза от затвора и 10. Изпращането при хърватите? Италианците са предложили уб[ийството] на краля. Атентат в Загреб на 16 декември 1933 против краля. Пок[азания] и данни за самол[ичността] на Кел[еман] и иден[тификацията] на Владо Шофьора. Показания на Въркотич от досието. (Юни Савов. Цанков - за хърватите. )
 

№ 14

Съобщение на белградския вестник “Време” за разкритията на Кирил Дрангов.

15 ноември 1934 г.
На “Време” (6.ХІ.) Съобщават от София: Разкритията по атентата, направени от френската полиция, направиха много силно впечатление в София, обаче сензационните разкрития, направени от Кирил Дрангов, изненадаха всички, особено по отношение на обвиненията на официална Унгария за участието й в самия атентат. Пред тежките обвинения и пред перспективата за неизбежната смъртна присъда, която виси над главата му, Дрангов е решил да не щади никого и пред някои военни лица, които са били в контакт с него служебно в Софийския затвор, той е направил разкрития, които по един чудовищен начин са едно обвинение за унгарските официални среди. Когато е бил изпратен от ВМРО в Унгария, като главен инструктор на терористите, събрани в Янка Пуста и в другите емигрантски лагери в Унгария, Дрангов веднага след пристигането си в Будапеща е влязъл във връзка с представители на унгарските министерства на вътрешните работи и на войната. Също така той е бил в контакт и с Министерството на външните работи чрез г. Килел – Ледина, доверено лице на министър Каня. По това време Густав Перчец […]
Публ. във в. “Време”, бр. 108, 7 ноември 1934 г.
 

№ 15

Писмо от Политическия отдел на МВРИ до царските легации и Дирекцията на полицията с меморандума на унгарската делегация до Секретариата на ОН за пребиваването на хърватски емигранти в Унгария и за хърватския лагер в Янка Пуста.

София, 21 ноември 1934 г.
Поверително.
№ 21187-15-І.
Вх. № 9827/22.ХІ.1934 г. П. О.
МВНРЗ. Дирекция на полицията. Отдел П. П. Вх. № 9707/29.ХІ.1934 г.
Министерството на външните работи и на изповеданията изпраща на Царските легации е Дирекцията на полицията, за сведение, тук приложения препис от меморандума, който унгарската делегация е предала напоследък в Секретариата на ОН по положението на хърватските емигранти и по-специално на лагера Янка Пуста в Унгария:
"През последните години голямо число политически бегълци напуснаха Югославия и потърсиха убежище в чужбина. Вследствие на това, сега се намират много хърватски бежанци в почти всички държави на Европа. В някои държави като Белгия, Унгария и Италия тези емигранти образуваха малки колонии, за да улеснят своето ново съществувание.
Понеже граничи с Югославия, Унгария бе избрана като убежище на много от тези емигранти. Също така тази държава бе много удобна като етап за преминаване на емигрантите към Западна Европа. Унгаро-югославянската граница, твърде дълга и лишена от естествени препятствия, не представлява сериозна пречка за нелегалното преминаване от една държава в друга, още повече, че тази граница е пазена от много малко число граничари - унгарци, понеже Унгария е принудена да пази много граници от тоя вид. Още повече 800-те години през които Хърватско и Унгария образуваха една политическа единица, естествено дадоха за резултат много родствени връзки между хърватите и унгарците. Тези връзки съществуват и до днес и те обясняват в някои отношения факта, че пътя на бегълците от Югославия е насочен най-напред към Унгария.
На времето някои от тези емигранти наеха под наем един чифлик, за да работят земеделие и да си изкарат прехраната от произведенията на земята. Този чифлик се нарича Янка Пуста и се намира близо до Унгаро-югославянската граница. Освен в Янка Пуста емигрантите се настаниха в много други места. Янка Пуста не бе едничкия чифлик, но само един от чифлиците взети под наем. Според резултатите от анкетата, предприета от унгарското правителство, преди известно време, той е бил използуван от емигрантите като един вид депо през което емигрантите идейки от Югославия и отивайки за други места в Унгария, трябва непременно да минат. По този начин обитателите на този чифлик нараснаха много.
Миналата година Янка Пуста стана доста известна в югославянската преса, и югославянското правителство обърна внимание на унгарското върху някои слухове относно държането на установените в този чифлик емигранти. Вследствие на това унгарското правителство взе необходимите мерки и ги застави да напуснат Янка Пуста. Правителството взе върху себе си отговорността за намесата в частните дела на хората, единствено за да задоволи общественото мнение в Югославия, което усещаше съществуването на едно сборище близо до югославянската граница. И наистина чифликът бе опразнен през м. април 1934 г. и унгарските политически емигранти вече престанаха да живеят там, с изключение на едно много малко число, абсолютно необходимо за правилното ликвидиране на работата. От само себе си се разбира, че подобно ликвидиране не може да стане за един - два дена.
Емигрантите, изгонени от техния чифлик, потърсиха друго място за живеене. Някои от тях получиха малки стопанства и се установиха за винаги там, други напуснаха чифлика и се пръснаха по градове и села. Много от тях изчезнаха, имаше се основание да вярваме, че те са напуснали нелегално Унгария.
За забелязване е, че белградското правителство бе напълно задоволено от мерките, които унгарското взе по отношение на хърватските емигранти преди и след унгаро-югославянските преговори през миналата пролет, понеже този въпрос никога не е бил слаган на разглеждане.
В Унгария също както в другите държави, всички хърватски емигранти бяха зорко наблюдавани от властта, но това наблюдение често пъти ставаше трудно поради нарастване броя на емигрантите и поради това, че те често меняха своето местопребиваване. Унгарското правителство не само че не е толерирало на своя територия хърватските емигранти, не само че не им е давана никаква помощ от страна на цивилните и военни власти, но те знаеха, че правителството изрично забранява подготвяното на престъпни деяния върху унгарска територия. Присъдата от 15 г. затвор, с която бе наказан Премеч, унгарски поданик, за това че е подготвял в Унгария атентат от политически характер срещу един висш югославянски функционер, сигурно е служила за пример на тия емигранти, още повече, че тази присъда бе потвърдена от по-горната съдебна инстанция и че сега Премеч излежава наказанието си в затвора в Капошвар. Твърдението според което чифлика Янка Пуста бе преместен на друго място е абсолютно невярно. След разгонването на Янка Пуста не съществува място в Унгария, което би могло - дори и най-преувеличено - да бъде наречено "лагер" на хърватските емигранти. От м. април т. г. хърватските емигранти, които се намираха още в Унгария бидоха разпръснати по цялата територия на държавата и не образуваха никъде значителни групи.
Началник на отдела, пълномощен министър: п[одпис] не се чете.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 68-72. Оригинал на български и френски език, превод. Машинопис.
 

№ 16

Рапорт № 18 на агент 701 от Отдел Политическа полиция в Дирекция на полицията при МВРНЗ до началника на Отделение "Б" за поискани от Френската полиция поименни сведения за пристигали в България хървати.

София, 24 ноември 1934 г.
Донасям Ви, Господин началник, за резултата от направените щателни справки и проучвания за лицата интересуващи французката полиция:
Бзик, Мийо - Дирекцията не разполага с никакви сведения за него.
Павелич, Анте - роден Иван Планина, Югославия през 1899 год. Същият е бил в България през 1929 г. Влязъл е през Видин на 19.ІV.1929 г. с австрийски паспорт № 0020998, 28.ІІІ.1929 година, издаден във Виена на името Антон Павелич, адвокат, родом от Брадинас. Българска виза е получил във Виенската легация. В София е останал известно време с Густав Перчец с когото заедно са пристигнали. Последният е бил вероятно под друго име.
Кватерник, Евгений - Крамер Егон или Кватерник Янч - Дирекцията не разполага с никакви сведения за лице под горните три имена.
Артукович, Андре, Арнауд Давид или Миклош Немет - Дирекцията не разполага с никакви сведения за лице под горните три имена.
Перич, Степан, род. през 1896 г. в Стоп, Югославия, адвокат, журналист. В София е имало лице под името Перич Степан, род. 1910 г. в Будапеща, по народност унгарец, занятие механик, унгарски поданик, регистриран в Дирекцията като чужденец под № 56,150. Сравнени фотографиите нямат никаква прилика.
Алак, Антон или Олак Антоан, род. през 1905 г. в Обрун, или пък Орлак Антонио, род. 1898 г. в Триест - Италия. За лице под горните три имена Дирекцията няма никакви сведения.
Сервази, Вейкослав, род. 1895 г. в Рама. За горното лице Дирекцията няма никакви сведения.
Будак, Миле, род. 1889 г. За лицето липсват сведения в дирекцията.
Бюро дактилоскопия е отговорило на запитването на французката полиция, че за същите лица не разполага с никакви сведения и че в бъдаще ако получи някои сведения за някои от лицата ще им ги съобщи своевременно.
Агент 701
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 76. Оригинал. Машинопис. Върху рапорта има следната резолюция: "Сведенията за Павелич, Анте се съобщиха допълнително на полицията в Париж. Тия отнасящи се до Перич, Степан не се съобщават поради това, че не са от абсолютно никакво значение. 26.12.1934 г. [Подпис нечетлив]".
 

№ 17

Съобщение на в. “Журнал дьо Женев” с подробности за атентатора Вл. Черноземски.

Женева, 27 януари 1935 г.
“Журнал де Женев” (27.І.) в една телеграма на “Хавас” от Марсилия, се съобщава, че Югославянската легация в Париж е уведомила следователя в Марсилия, натоварен със следствието по атентата срещу югославянския крал, че истинското име на атентатора е било Величко Димитров Керин, роден на 10 октомври 1897 г. в с. Каменица, околия Пеш (Пещерско), България. Неговите 7 братя и сестри са били още живи. Служил е военната си повинност в инжен[ерна] дружина после е постъпил във ВМРО, където е смятан за най-добрия стрелец. Извършил е две убийства в София, едното срещу един комунистически депутат и второто срещу член на ВМРО. В София е бил осъден, но през 1932 г. помилван. Татуировката на лявата му ръка е била направена през време на членуването му във ВМРО.
АМВР, Об. 23650, т. ІІ, л. 182. Препис. Машинопис.
 

№ 18

Из съобщение на Дирекция на печата до Дирекция на полицията за разкритията на дописника на в. “Политика” в София К. Крайшумович.

[София, февруари 1935 г.]
[…] заглавие. Едно ново подвеждане на дописника на в. “Политика” в София г. Коста Крайшумович, пише: 
Дописникът на в. “Политика”, г. Коста Крайшумович е счел, че е малък гафа, който направи по отношение на в. “Време”, който нямаше да се занимава с него, ако гафа не беше срещу националната кауза. Той продължава и засилва гафа си, като вчера изнесе една неистина и с това стана оръдие на една група хора, които чрез него са поискали да узнаят по кой начин в. “Време” е получил от София сензационното съобщение за връзките на терориста Дрангов с официалните унгарски кръгове, специално вестта на иредентското дружество “Тес” през м. април 1933 г., когато в присъствието на пазителя на “Короната на Св. Стефан”, граф Переньи, представителите на унгарските Министерства на вътрешните работи, външните работи и хонведа, е взето решение за се започне една систематична терористична акция против Югославия. Колко г. Крайшумович е неинформиран, доказва следното: 
1) “Време” е абонирано за постоянната информационна служба на телеграфната агенция “Европа прес”, чийто дописник в София е г. Стефан Танев, директор на големия софийски вестник “Утро”1. Ежедневно всички читатели на “Време”, освен ония като г. Крайшумович, на които “Време” случайно попада в ръцете им, четат всеки ден съобщения на “Време” и всеки ден от редакцията ни се водят разговори със София, така че “Време” има може би по-добра информационна служба от ония вестници, които считат че е достатъчно да имат “акредитирани кореспонденти”.
2) “Време” има специален свой дописник в Цариброд, на самата българска граница, г. Тихомир Милисавльевич, чиито значи инициали са Т. М. , който от своя страна има своя добре организирана информационна служба и който по начин – който за съжаление на г. Коста Крайшумович и на ония, които са искали да го използуват – няма да съобщим, предава на “Време” съобщения, които по понятни причини не биха могли да не се съобщават от София, обаче които са напълно достоверни и които нашето обществено мнение трябва да знае.
3) Вън от това “Време” има още един свой дописник в София, който наистина не е акредитиран, но именно за това, може би, много по-добре върши службата си и от него е съобщението, което получи “Време” относно сензационните разкрития, които в най-скоро време ще се потвърдят по такъв начин, че ще стане много ясна ролята, която играе г. Крайшумович в цялата тази работа. За сега констатираме само това: “Маджаршак”, един от най-неприятелски разположените унгарски вестници към Югославия, в броя си от 8 ноември под заглавие “И белградската “Политика” опровергава клеветите на в. “Време”, съобщава, че “Политика” е опровергала писаното от “Време”, че Кирил Дрангов е признал връзките си с унгарските дружества “Тес” и “Мове”. Вън от този вестник и други маджарски вестници предадоха с радост това съобщение, тъй като стана едно чудо, а именно, че освен Итало Дзенгарели, чието име фигурира в списъците на ВМРО, който е познат с лошата си репутация и който в торинския в. “Щампа” от 10 т. м. се постара да представи Унгария като страна, която е “жертва на клеветническа кампания” и, да вярваме ли, г. Крайшумович им се притича на помощ, несъзнателно? Случая с Гичева най-добре свидетелствува колко пъти г. Крайшумович се е застъпвал за привържениците на ВМРО, за когото българското правителство сега е установило, че е бил най-обикновен агент на Михайлов. Затова ние, които познаваме миналото на Крайшумович схванахме неговия пръв гаф като едно подвеждане. Ако беше случай с някой други журналист, може би щяхме да окачествим постъпката му по друг начин, и да я схванем като дело, което спада в областта на закона за държавната защита е имал задачата да поддържа връзки с Министерството на външните работи в Унгария и е бил в контакт със съветника на същото министерство г. Бора. До пролетта [на] 1933 г., терористическата акция против Югославия е била частична и не е била провеждана систематически. В април 1933 г. тя е организирана на такава база, че “Усташите” са съставлявали неразделна част от унгарската войска. Тази организация е била създадена на двете събрания, състояли се в канцеларията на иредентистката организация “Тес” в Будапеща”. На първото заседание, което е станало под председателството на професор Зонтаг, председател на дружествата “Тес” и “Мове”, са взели участие представители на най-висшите унгарски власти. Между тях е бил и барон Переньи, пазителя на “Короната на Св. Стефан”, Ян Мервет, от 12-тото отделение на Унгарския хонвед, началника на Политическото отделение при Министерството на външните работи г. Апор. От страна на терористите е бил Дрангов, който е играл важна роля в тия събрания. На това събрание професора Зонтаг е прочел изработения проект за нелегалните отделения, на базата на чисто военна организация. В този проект се е предвиждало да се започне веднага терористическата акция в Югославия, наред с политическата акция на Унгарското министерство на външните работи. На Дрангов е била възложена задачата да завежда цялата терористическа акция в Унгария и той е бил в това отношение с равни права с Павелич, който е бил в Италия. В същото време е бил разгледан въпроса и за финансовите средства, които са били грамадни и които терористите са получавали редовно от проф. Зонтаг, председател на “Тес” и “Мове”, чиито пък почетен председател е Гьомбьош. До момента, в който ВМРО е повикала Дрангов обратно в България, той е ръководил лично терористическата акция, а когато е напуснал Унгария на негово място е дошъл убиеца Владимир Георгиев Черноземски. Разкритията на Дрангов направиха тук голяма сензация, още повече, че изглежда, че този терорист е направил и други разкрития за участието и на други държави в гнусното марсилско злодеяние.
АМВР, Об. 23650, т. ІІ, л. 183–184. Копие. Машинопис.
 

ПРИЛОЖЕНИЕ № 2

№ 1

Писмо от генерал Херман Гьоринг, министър на авиацията на Германия до капитан Ханс Шпайдел, помощник на германското военното аташе в Париж за изпращането му на инструкцията за изпълнението на операцията "Тевтонски меч".

Берлин, 1 септември 1934 г.
Имперски министър на авиацията
№ 3199/34 с
Секретно
До помощника на военното аташе 
при Германското посолство в Париж,
Господин капитан д-р Шпайдел. Париж
Лично
Приложени изпращаме Ви две заповеди на фюрера и райхсканцлера за операцията "Тевтонски меч" и разработената от изследователското бюро при моето министерство инструкция за нейното изпълнение
След като се запознаете със заповедите, незабавно ги унищожете. За изпълнението докладвайте.
Гьоринг
Публ. във В. К. Волков, Операция "Тевтонский меч", Москва, 1966, с. 109.
 

№ 2

Писмо от д-р Ханс Хаак до Х. Шпайдел, помощник на германското военно аташе в Париж с плана за посрещането на югославския крал Александър в Марсилия.

Париж, 1 октомври 1934 г.
Драги Шпайдел!
Съобщавам по Ваша молба следното:
Официалното тържество по случай държавното посещение ще се състои в Париж. Да посрещат в Марсилия ще отидат Барту и генерал Жорж.
Съгласно декрета, подписан на 21 май 1932 г. от президента Лебрен, отговорността за поддържането на реда и безопасността се възлага на "Сюрте насионал", а именно на генералния инспектор Систерон.
Александър ще слезе на брега в Марсилия. След изпълнението на първите пунктове от церемонията, Александър и неговите придружители Барту и Жорж ще се отправят в открит автомобил от Старото пристанище към префектурата.
По маршрута в града автомобилът ще премине по главната улица на Марсилия "Ла Канебер" и по улица "Сен Фереол". Пред префектурата ще се състои тържествена церемония, Александър ще приветствува народа. Площадът пред префектурата и улица "Сен Фереол" ще бъдат изпълнени с народ.
Пътят на маршрута на кортежа е разбит на участъци, на които, за осигуряване на реда и безопасността, ще бъдат използвани около 1300 човека.
Тъй като тържествената процесия ще се предвижва бавно, охраната от участъците, по които автомобилът вече е преминал, ще се оттегля и прехвърля напред за усилване охраната на следващите участъци.
Армия за охрана на реда не се привлича. По думите на де Лафоркад, предвиденият по-рано ескорт от мотоциклетисти ще бъде отменен. Затова аз ще Ви съобщя допълнително.
Винаги Ваш Ханс Хаак.
Публ. във в. К. Волков, Операция "Тевтонский меч", Москва, 1966, с. 110.
 

№ 3

Писмо от капитан Х. Шпайдел, помощник на германското военно аташе в Париж до генерал Х. Гьоринг, министър на авиацията на Германия за разговора му с Ив. Михайлов по осъществяването на операция "Тевтонски меч" и за готовността на Владо Черноземски за изпълнението й.

Париж, Рю де Лил 78, 3 октомври 1934 г.
Д-р по философия Ханс Шпайдел,
капитан от Генералния щаб,
помощник на военното аташе 
при Германското посолство в Париж
Секретно
Доставено от куриера
на Имперското министерство на авиацията 
Берлин - Вест 8
До господин имперския министър на авиацията Гьоринг
Лично
Господин генерал!
Разрешете да Ви докладвам, че в съответствие с Вашите указания, подготовката на операцията "Тевтонски меч" вече е завършена. Аз подробно обсъдих с господин Ванчо Михайлов всички възможности. Ние решихме да проведем операцията в Марсилия: там ще се срещнат двете интересуващи ни лица. "Владо шофьора" е подготвен.
Приложено Ви изпращам копие от писмото на г-н д-р Хаак от 1.10 с. г.
С дълбоко уважение, 
винаги предан на Вас Ханс Шпайдел
Публ. във В. К. Волков, Операция "Тевтонский меч", Москва, 1966, с. 109.
 

ПРИЛОЖЕНИЕ № 3

№ 1

55 години след атентата в Марсилия конспираторът е намерен

Интервю с Иван (Ванче) Михайлов

Януари 1990 г.

Една от най-оспорваните фигури в новата българска история е Иван (Ванче) Михайлов. Немалко политически убийства са свързани с личността му и ръководената от него организация. Животът и дейността на Ванче до ден-днешен са една голяма загадка. Ето защо даваме възможност на читателите да се запознаят с интервюто, взето от италианския журналист Антоние Питамиц и публикувано в януарското приложение “Илюстрована история” на списание “Епока”, което отпечатваме с незначителни съкращения.
Това е първото интервю, което Ванче Михайлов дава след убийството на югославския крал Александър Първи през 1934 г. Неговите коментари на историческите факти в редица случаи противоречат на познатите оценки. Отделяме им място като думи на очевидец и непосредствен участник. Вестникът е готов да публикува и други мнения по повдигнатите въпроси.
Той бе между заклетите противници на Югославия, още когато тя се появи след Първата световна война, и на нейния крал Александър І Карагеоргевич. Бе водач на една от най-силните иредентистки организации на Балканите – Вътрешната македонска революционна организация, която от 1893 г. води борба на македонците против турците, а от 1913 г. – срещу Сърбия, която бе заграбила Македония за сметка на България след войните от 1912-1913 г., сърбизирайки я чрез насилие.
В Македония ВМРО имаше една народна база, а в България своите убежища. Там тя бе така силна, че двадесетте години стана като държава в държава, с разклонения в администрацията, във войската, в правителството.
Казва се Иван Михайлов, наричан Ванче. Ръководи ВМРО в периода между двете войни. В Сърбия го смятаха за престъпник. Македонските българи под сръбска власт го почитаха като техен защитник срещу сръбския хегемонизъм. В България бе ценен като патриот, в чиято защита при един насочен срещу него процес непринудено се явиха над 200 души адвокати, поради което процесът изобщо се отложи. Михайлов бе един от най-популярните балкански революционери, когато се водеше борба за откъсване на Македония от Югославия заедно с Анте Павелич, водача на Хърватското национално движение на усташите, който преследваше същата цел за Хърватско.
Борбата на Михайлов и на Павелич против Белград бе провеждана с всички средства, включително и тероризма – без избор на ударите, до убийството на крал Александър І, убит в Марсилия през 1934 г. от доверен на Михайлов човек, даден на хърватите на Павелич, които още от 1928 г. бяха “осъдили” крал Александър, след убийството на хърватския водач Степан Радич в Белградския парламент от близък на двореца човек. Ранен от полицията и линчуван от тълпата, той занесе в гроба тайната на истинския си произход. Мина в историята като Петер Келеман, последно от многото фалшиви имена, употребени за заблуждаване на европейската полиция, между които се прикрива даже истинското, известно от българската полиция. Кралеубийството в Марсилия застраши Европа с едно ново Сараево. Замеси фашистка Италия и Унгария на Хорти, където усташите имаха лагери за обучение. И понеже се случи в момент на сближение на Мусолини с Франция, покровителка на Югославия, върху Марсилия падна сянката на Хитлеровата Германия.
Михайлов “изчезна” от балканската сцена в 1934 г., след като българските военни взеха властта в София и обявиха извън закона Македонски легален комитет и ВМРО, която бе свързана с него. Дори и Втората световна война и последвалият следвоенен период на Балканите, удобен случай за едно разчистване на сметките на хърватите и македонските българи със сърбите, не го върна на сцената. Оттогава се смяташе за умрял. Михайлов обаче живее от 40 години в един град в Западна Европа, където го срещнахме. Това е първото интервю, което дава след кралеубийството в Марсилия, специално за “Илюстрована история”. 93-годишен, свикнал на конспиративен живот, той дава отговори, заменяйки полуистини с истини – тоя вещ балкански революционер, какъвто е.
- Господин Михайлов, нека се спрем веднага върху атентата в Марсилия. Оня, който застреля югославския крал Александър, беше ваш човек. Той бе назован от френската полиция като Петер Келеман. Това беше едно от неговите много други фалшиви имена. Как се казваше всъщност?
- Всъщност името му е това, което публично изнесе българската полиция, т.е. Владимир (Владо) Георгиев Черноземски. За мене и нашите другари той си оставаше само Владо.
- Между вас и хърватите на Анте Павелич имаше антисръбски и антиюгославски “пакт за обща дейност”. Когато “даде на заем” Черноземски на Павелич, той (Черноземски – б.н.) знаеше ли за каква акция е предназначен?
- Подписан пакт за обща борба на македонските българи и хърватите не съществуваше и не съществува. Но съществуваше, а и днес съществува същото положение на отбрана и нападение срещу сръбските акции и машинации във вреда на хърватите и българите в Македония.
Самоотбраната е силен инстинкт. Когато сърбите стреляха в Белградския парламент срещу хърватските депутати, Анте Павелич по инстинкт се озова като гост на македонската емиграция в София и бе посрещнат с една истинска експлозия на радост. Тогава представители на голямата македоно-българска емиграция и Павелич известиха на света, че македонските българи и хърватите ще вървят заедно срещу сръбската тирания. Веднага след това Белград осъди на смърт Павелич. Нека припомним, че при тоя случай Павелич не направи споразумение с ВМРО, а само с легалния Национален македонски комитет, в който влизаха и лица, които бяха членове на българския парламент.
- Вие не отговорихте на въпроса: знаеше ли Черноземски за коя акция бе определен?
- Черноземски бе оставен на разположение на хърватите на Павелич за всяка акция, която би била насочена против Югославия, в рамките на общата борба за освобождение на двата народа от хегемонията на Белград. Крал Александър беше – като аксиома – един от възможните обекти.
- Вие и Павелич обсъждахте ли убийството на Александър?
- Между мене и Павелич не е дискутирано никога специално убийството на Александър. Но за нас двамата беше естествено приемливо, че Александър ще свърши така, както стана.
- Вие казахте, че не е имало подписан пакт между Вас и Павелич. Но хора на ВМРО обучаваха хървати в унгарския лагер Янка Пуста.
- ВМРО никога не е делегирала свои хора за инструктори при хърватите в Янка Пуста или другаде. Мога да кажа това, защото ако аз не съм знаел за това, никой друг не би го знаел. Ако случайно някой млад македонски студент е посетил Унгария, това е станало без мое знание.
- Къде бяхте в деня на атентата?
- Тридесет дни преди смъртта на сръбския крал аз се намирах в Цариград. Там останах три-четири седмици. В това време успях да схвана, че Турция като че ли бе приела искането на Белград да ми се попречи за моето отпътуване към Запада. Трябваше да напуснем Цариград по препоръка на турската полиция, за да отидем в Кастамону, тъй като ми казваха, че там имало хубави гори, подходящи за здравословното състояние на жена ми. Току-що пристигнали в Кастамону, един полицай ни извести, че крал Александър е бил убит в Марсилия. Веднага си помислих: кралят направи всичко възможно, за да не отида към Запада, но както се видя, една висша сила го е възпрепятствувала да помисли за друго нещо. След този факт бяхме преместени на десетина километра от Анкара. Там останахме повече от две години. Сетне бяхме преместени на остров Принкипо, близо до Цариград. Оттам след една година най-после тръгнахме за Полша и последователно се премествахме в още пет други европейски страни. От 1949 г. се установихме в една от тях. Югославското правителство беше много ядосано заради свободата, която ми бе предоставена, а още повече задето правителството на Анкара отказа да ме предаде на Югославия.
- Вие споменахте за една “висша сила”. Тази “висша сила” е наричана Черноземски. А това в Марсилия значи е едно убийство.
- Имах случай да пиша, че извършеното от Владо Черноземски не може да се нарече убийство. Това бе така ясно за всеки, който знаеше нещо за режима на крал Александър и плановете, начертани от Белград. Владо бе изпълнител на наказанието, заповядано от проклятието, потоците сълзи и кръв на македонските българи, хърватите, албанците и на други граждани и селяни от другите народности в Югославия, между които и доста сърби. Македонските българи и мнозинството от другите народности на Югославия се зарадваха при известието за смъртта на сръбския крал. Майка ми, която живееше в Сърбия, бе придружена от моя брат, за да види в Белград, в музея, револвера, с който бе убит. Гледайки го, е казала: “Да му цъфти ръката!” Ясно е, че благословията бе за онзи, който уби краля. Зад убийството на Александър стоят безбройните престъпления, негови и на режима му. Що се отнася до сръбския народ, аз нямам нищо против него.
- Една от релативните тези относно кралеубийството в Марсилия, недоказана с документална основа е, че зад него стои нацистка Германия. Какво вярно има в това?
- Преди няколко години “Македонска трибуна”, орган на нашата емиграция в Америка, опроверга едно известие, съобщено от някакъв вестник, в което се поддържаше, че аз съм бил срещнал един германец в Париж, за да уговорим убийството на югославския крал. Не си спомням другите измислени подробности. Не знам кой и за какво е измислил тази лъжа. Никога не съм се срещал с някакъв германец, нито в Париж, нито другаде. Никога не съм имал подобен разговор във връзка със споменатия от вас въпрос.
Още в 1912 г., при Балканската война, когато пристигна в Скопие, откъдето турците отстъпиха, Александър Карагеоргиевич, тогава сръбски престолонаследник, показа своя лош нрав и окупаторски инстинкт пред народа и народните първенци в Македония. Когато едно момиче се доближи, за да го поздрави с добре дошъл от името на народа, който се бе събрал да го посрещне, Александър го запита: “Каква си ти?”. Момичето отговори: “Българка”. Александър Карагеоргиевич в отговор й залепи една плесница. Тази срамотна и трагична постъпка бе знак за началото на дългата низа от морални и материални насилия, унижения и продължителни опити за сърбизиране, на които бяха подлагани македонските българи във Вардарска Македония. ВМРО бе единствената морална и материална защита на народа в Македония. ВМРО достигна в самата му канцелария в Белград най-важния ръководител на сръбския терор срещу македонските българи – Жика Лазич. Един негов служител, когото той смяташе за предан, го застреля в момента, когато той бе седнал пред работната си маса. Но остана жив. Когато комунистите дойдоха на власт, дадоха му пенсия заради заслугите му към сърбизма.
Незнаейки как другояче да защитят своя режим, сърбите решаваха, че не те, а онези, които се противопоставяха, са престъпници. За отмъщение сръбската полиция посегна върху живота на моя баща и брат – двама измежду най-миролюбивите граждани в град Щип. Тогава направих изявление пред един журналист, че ВМРО няма да падне до нивото на сръбската интелигенция, която вдъхновяваше убийствата на много македонци.
- Исторически е установено, че Павеличевото усташко движение беше подпомагано от италианското правителство. Бяхте ли и вие, македонците, подпомагани?
- ВМРО беше подпомагана от нашия народ. И понякога, но твърде рядко от македонските български емигранти. Не съм никога нито видял, нито узнал за някаква помощ към ВМРО даже от България или от която и да е друга държава. ВМРО никога не е имала бази на италианска земя, както бе с хърватите. Не съм имал никакви връзки, нито някакъв контакт с правителството на Мусолини, нито лично, нито чрез посредници.
- Независимостта на Македония, както и тая на Хърватско, означаваше разпадане на Югославия. Означаваше триумфа и на политиката на Мусолини на Балканите. Вие това ли искахте?
- Разгромяването на Югославия го желаеха всички включени в нея народи, освен сърбите.
- Итало-германското нападение през 1941 г. доведе до това разпадане. Македонската част от Югославия се присъедини към България. Но с победата на Титовата съпротива Македония остана в Югославия. И стана една република на федерацията. За първи път след освобождението от турско иго македонците имат тяхна държава. Македонският въпрос е разрешен. Не смятате ли, че известни периодични иредентистки апели относно югославска Македония от страна на българските среди, специално академични, са вече анахронизъм?
- Македонските българи, мнозинството в тази страна, желаят или една независима Македония, като Швейцария, или обединение с България по силата на своето мнозинство. Македонските българи обаче постоянно подканват малцинствата на другите народности в Македония да се борят за една независима македонска държава. Аз одобрявам едно от решенията, тук споменати. Никоя от народностите в Югославия не е желала, нито някога се е борила за тази “югославска” държава. Югославска народност не съществува. Съществуват обаче различни народности с вековна своя история: словенци, хървати, сърби, българи, албанци, босненски мюсюлмани, аромъни, черногорци и прочее. Тито бе изпратен в Югославия от други, за да играе възложената му от тях роля. Последните събития потвърждават казаното. Що се отнася до македонските българи от Македония, те не всички се намират в границите на днешна Югославия. Много от тях се намират като емигранти в България, сетне други 300 хиляди в Пиринска Македония; сетне онези в Америка, Австралия и другаде. Така че българските академици не само не са вън от историята, но са тъкмо в нейния център, що се отнася до интереса им към Македония. След 1945 г., когато македонските българи видяха, че остават под Белград, една организация, съставена предимно от млади студенти и гимназисти, подготви тайно петиция с искане към ООН за независима Македония. Бяха открити, арестувани и осъдени на 6 до 14 години затвор. За да сърбизира македонските българи, комунистическият режим в Белград създаде “македонски език и народност”, дефинирани в 1966 г. от френския социолог Ги Еро като “несъществуващи и създадени, за да объркват понятията на хората”.
- Писано е, че във ВМРО Вие сте представлявали националистическо крило, враждебно на другото крило, което е било за федерация на България с Русия. Така че сте убили неговия шеф Александър Протогеров.
- Във ВМРО не съществуваха две партии в загатнатия от вас смисъл. Протогеров бе мой равноправен колега в ЦК на ВМРО. Бе амбициозен, с аспирации за власт във ВМРО и в страната, но нямаше ръста на революционер. Мъчно би било да му се вярва. От един момент нататък бе изключен от политическите решения на ЦК и от борбата. Научаваше за тези работи от вестниците. Протогеров бе наказан от ВМРО преди всичко като инспиратор за убийството на Тодор Александров, главния двигател на ВМРО. Не съм аз, който уби Протогеров. Но аз бях този, който заповяда Протогеров да бъде наказан.
- Историята на България пое друг път, различен от оня, който очаквахте. Тя стана комунистическа страна. Българо-македонският национализъм бе победен. Това бе поражение и за Вас, нали?
- Аз не съм останал вън от историята. Живея в свободния свят и продължавам да работя за моя народ. Комунизмът бе наложен, както знаете, насила на нашия свободолюбив народ, както и на други народи. Така, че ако нещо важно трябва да остане вън от историята, това е комунизмът. В Америка имаме организации, които продължават да работят за една независима Македония, където българската националност да бъде призната.
- В следвоенния период Вашето име се срещаше често в публицистиката, отнасяща се до балканската и европейската история. Но след четиридесетте години за Вас не се чуваше и не се говореше. Вярвахме, че сте починал. Как и къде живеехте?
- Една година преди войната прекарах в Полша. Видях влизането на немските войски във Варшава. Спомням си похвалата, която Хитлер направи публично за полския войник. След това отидох в Унгария. Когато Хърватско стана независима държава, бях гост на старите ми хърватски приятели. Там останах до края на войната. Към края на войната германците ми предложиха да проглася и да застана начело на една македонска държава. Отидох в Скопие и там отказах, изявявайки, че не желая да поемам пред моя народ отговорност, която можеше да доведе евентуално до възможни кръвопролития при настъпващия комунизъм. Този отговор не хареса много на германците, но те приеха, че Михайлов правилно изпълнява дълга си към своя народ. Видяхме колко невинни жертви докара комунизмът след войната.
- Въоръжената и терористична борба, която Вие водехте, смущаваше България и Югославска Македония, но без резултат. След толкова години какво мислите за тероризма?
- Казвате, че терористическите акции, които сме вършили срещу поробителите, не са дали резултат. На много места по света и днес – заради една или друга цел – се прибягва до терористически акции. Чрез терористически акции много народи целят преди всичко да поставят или да поддържат открит един национален или политически въпрос. А дадена национална кауза може да се подкрепя в същото време и чрез един или друг вид пропаганда. Що се отнася до ВМРО, тя никога не е прибягвала до терор. Тя се е стараела да наказва само индивидуално провинените.
Антонио Питамиц
Публ. в сп. “Storia illustrata”, Milano, del 21 gennaio 1990, p. 46–51 и във в. “България”, г. І, бр. 0, С., 14 април 1990 г., с. 4-5.
 

№ 2

Из интервю на Ив. Михайлов “Последната македонска разпра”

Скопие – Рим, 21 септември – 1 октомври 1989 г.

Скопие, 21 септември 1989 г.  

Въпроси за г. Иван Михайлов
… 3. Историците, не само в балканските земи, ами и по-нашироко, до днес спорят около това кой стои зад убийството на крал Александър Карагеоргиевич. Едни пишат, че това е дело на ВМРО, други че е дело на Хитлерова Германия, трети загатват че са били замесени пръстите на Съветския Съюз. Неотдавна можахме да прочетем в белградското шовинистическо списание “Дуга” (2.09.1989 г.), че зад това убийство стои Димитър Влахов. Вие досега почти нищо не сте казали, а дали можете да дадете някакво обяснение по този случай? …
Борис Вишински.
* * *
Рим, 1 октомври 1989 г.
Отговори на въпросите
… По точка трета: “Извършеното от него (Владо Черноземски) в Марсилия не може да се нарече убийство. Това е така ясно за всеки, който що годе познава режима на крал Александър и плановете на Белград. В същност значи, убиецът бе Александър и белградската политика. А Владо се яви само като изпълнител на наказанието, което чрез хиляди клетви, потоци сълзи и кръв бяха произнесли срещу него цели народи – като македонските българи, хърватите, албанците, както и други милиони недоволни граждани и селяни всред другите народности в тая държава; между тях и доста сърби.” Горните думи са писани в книга ІV от моите спомени в главата “Събитието в Марсилия”.
Целият народ в нашата родина, а поне голямото му мнозинство и в други народи в Югославия тържествуваха при известието, че е наказан сръбският крал. Знак, че собствената ми майка, живуща тогава по необходимост в Сърбия със семейството си, два пъти е молила по-малкия ми брат за я води в Белград, за да види в музея револвера, с който е убит краля, “Да му цъфти ръката!” – е казвала виждайки тоя револвер. Благословията се е отнасяла, очевидно, за онзи, който наказа антинародния тиранин крал Александър; но е замествала – логически е ясно – благословиите и на безброй вдовици и сираци жертви на режима.
Зад убийството на краля стоят неговите безбройни престъпления на кралската власт.
Убеждението на оня, който прекъсна дните на Александър Карагеоргиевич в Марсилия и настроението му – разбираемо е – са убеждение и настроение на цялата ВМРО. Впрочем, нашият народ правилно е отговорил чрез песни от къде е дошло наказанието на престъпния коронован глава в Белград.
На мене не е известно, че в наказанието на Ал. Карагеоргиевич били замесени пръстите на Хитлерова Германия и на Съветския Съюз.
Нищо друго, чини ми се, не би будило толкова отвращение, колкото едно приписване на този подвиг на Димитър Влахов. Всички усилия, в която и да е посока на Димитър Влахов са носили само полза за сръбския крал. А тяхната така наречена “ВМРО – обединена” е една долнопробна измислица на Георги Димитров. Сам Георги Димитров е казвал, че тия две думи “ВМРО – обединена” е лична негова измислица. Това е писано и в едно печатно издание на приятели на Георги Димитров от Америка, че ВМРО – обединена е негова измислица. …
Иван Михайлов.
Публ. в сп. “Дело”, Скопие, бр. 373, 22 декември 2000 г., с. 18–23, 60–62.
 

№ 3

Из Разговор с Ив. Михайлов

(Воден на 14-15 януари 1990 година в Рим, Италия. Публикуван в сп. "Македоно-български преглед "Вардар", Торонто, бр. 7, 8, 1996 г.)
...
За убийството на крал Александър
ДЗК: Не знам дали си спомняте - моят брат почина в 60-та година. Малко преди това имаше кинопреглед, където се даваше ваша среща с генерал Шпайдел. Където уж било уговорено убийството на крал Александър. Там вие (според тоя филм) казахте: "Таз работа ще свърши мойто шофьорче". Става дума за Владо Черноземски. (Михайлов се смее като чува това). Точно така казвате на Шпайдел... Това си спомням добре, защото брат ми ме заведе специално на кино, за да видя кинопрегледа.
ИМ: Да, ама те са го курдисали това. Аз Шпайдел никогаш не съм го виждал.
ПМ: А голяма шашарма се направи с тази работа. 
ДГ: Г-н Радко, в България, не знам дали ти е попадал "Исторически преглед", се публикува една статия на моя колега Георги Марков за атентата в Марсилия 1934 г. Там се казва, че е имало преговори между теб и германците. Обаче преговорите са се водели на равна нога, страните не са били в подчинено положение. Казвал си им: "Аз ще дам човек, обаче Владо Черноземски не може да се харчи за по-долу от генерал!" Такова нещо въз­можно ли е да е имало?
ИМ: Никога не се е случвало да приказвам два лафа, да съм имал контакт с германците, да е имало такова нещо с дати и записки. Бяха го дали това от преди 5 години, опровергах го тога­ва в "Македонска трибуна"... Това е измислица. Може да го има в живота, но ние не познаваме такова лице. Никога не сме имали такава връзка и с никого не е говорено, камо ли с германец. Всичко е измислици.
ДГ: Аз пък за себе си искам да уточня: въобще с ВМРО или пък с теб и германски лица ставало ли е въпрос Владо да се използва в убийството на краля и особено на Барту? Ставало ли е въпрос за убийството на Барту?
ИМ: Никога с немец на тая база не съм приказвал. Че съм се виждал по разни въпроси - да, за такива въпроси като борбата и т. н. Това цялото е измислица.
ДГ: Пак за Барту: куршума случайност ли беше или [беше] планирано?
ИМ: Аз за Барту, което знам, е от вестниците. Дали Германия е имала интерес, дали Италия е имала интерес и уж като приятели със среди от тези земи сме се нарочили [наговорили]... Думата "Барту" ми попадна като от небето. В нищо, в никой случай, никога името Барту, Бог да го прости, между нас не е споме­нато. Ама никогаш! Но знаем кой е Барту.
ДГ: Добре, ама една работа не може да се отрече: за крал Александър е ставало дума.
ИМ: С кого?
ДГ: Да му бъде теглен куршума.
ИМ: А, крал Александър, да, [той] бе първият. Той бе най-отгоре на списъка. Ударим ли него, удрим цяла Югославия в сърцето, но не народа. Народа не е виновен. Защото в народа има хървати, има словенци, албанци. Те са приятели на македонците. За сърбите - да, и то не за всички сърби. Защото не можем да говорим за крал на Югославия. Имаше и сърби, които се радваха, че е убит. Аз знам от Тодор, брат ми, който беше аптекар в Лесковац. Половината град го познаваше и като минават през аптеката, му намигат хората. Че техният крал е убит. Имаше доста левичари. А брат ми го е страх - там работи и има провокатори - поне­же брат му е уредил убийството на краля. Ще го затворят и се­мейството му ще гладува.
ДГ: Ама тия работи няма откъде да се проверят вече.
ИМ: От начало до край тия неща са лъжи. Немците нямат нищо общо с тия събития. Ама абсолютно нищо общо. С някои от техните служби сме имали връзки, както сме имали с България. Но по това - нищо. Те се смеят и аз се смея. Много [са] заблуде­ни, не знаят хората, пък искат да пишат. Някои пък нарочно - за сензация. Аз никой от тия хора не съм виждал, не е имало нужда да ги виждам.
ДЗК: За министър Барту аз съм говорила със студент по медицина, точно по това време, когато е ранен Барту. Той не е бил смъртоносно ранен, а умира от кръвоизлив, умира по небрежност. Понеже в суматохата не са му обърнали внимание.
ИМ: Точно така го знаем и ние: умира от кръвоизлияние. Ако е имало там човек да се погрижи за него, щеше да остане жив. Ама остава без кръв.
ПМ: Нашият Георги Лебамов успя да събере от разни агенции - американски, немски, френски, английски - които са снимали убийството на краля, ама снимано от различни посоки и положения и изглежда много интересно. Всяка година на конгресите [на МПО] убийството на крал Александър можеш да го ви­диш и то наистина много интересно - как едните мислят, как дру­гите мислят. За нас това е най-голямото събитие, най-голямото наказание и отмъщение за мъките на нашия народ. Ударът падна там, където най-много [го] заболя сърбизма и то след като ВМРО е уж разтурена, унищожена. Всички си помислиха: с Македония е свършено, изгубена е завинаги.
ДГ: Г-н Радко, в историята има едно обвинение против вас.
ИМ: Ако е само едно, хвала богу. Благодаря му на Бог.
ДГ: Защо вие не дадохте на Иван Момчилов един по-стабилен пистолет, та не можа да разбие главата на Жика Лазич?
ИМ: Това е грешка на някой негов другар. И той взел този пищол. Не съм бил там. Е, това ти е глупави хора, не е могъл да му разбие черепа, а няма куршум нормален, здрав, който да не може да разбие кокал.
ДГ: Обаче четох, не знам дали не беше във ваши списания, че неговият син е писал спомени, в които казва, че този атентат срещу баща му го оставил вече ненормален и винаги живял със страха, че ВМРО ще го довърши. А как стои въпроса с Прелич?
ДЗК: Случая с Мара Бунева.
ИМ: Няма що, това бе много проста работа. Тя там живее[ше] и остана на нея да го ликвидира.
ДГ: Той ли беше поставен на мерника или краля?
ИМ: А, тия са две различни неща. Мара, като моделиерка-шивачка, си има работа със сръбкини от по-високата класа. И се получиха едно-две писма от там, от добри българи, [които] ме предупреждават да се внимава, да не се вярва на Мара. [Че] тя ще напакости на брат си или на нас. Тя толкова се е продала на сърбите, че ще направи некоя пакост. Че тя е напълно за сърбите, значи посърбена. Докато си намери обект за револвера...
ДГ: Значи това си е чисто нейн избор. И го стреля в защита на студентите в Скопие.
ИМ: Тя си го обмисли това убийство, [така] че да се получи един психологически ефект лош между сърбите, да се отърват от илюзиите си, че като кокетничат с българските жени, ще ги спечелят. И тя добре го сполучи туй. Мераклия беше за акции.
ДГ: Има ли нещо, като вожд на ВМРО, да те е яд досега, че не си го извършил?
ИМ: Какво, къде?
ДГ: Ами въобще, че нещо си пропуснал.
ИМ: А, сега ти долових мисълта. Всеки човек, като се позамисли и постави въпроса така в живота си и си зададе този въпрос, ще ви каже, че има много и много работи, които е пропуснал: можех това и това да [свърша], можех детето да го посъветвам това или онова да преследва, такава наука или занаят да му дам, към този път да го насоча... Така и ние в обществените работи сме пропуснали това или онова да направим. Или ако сме имали средства и възможности можеше и това да сторим, и много други работи.
ДГ: Все пак, за някой случай, за някое събитие, което си спомняш да си пропуснал?
ИМ: Има много и много пропуснати работи. Имало е работи, които би могло да се свършат, но не е било времето. Мо­ментът е бил лош, [за] да се уморят предателите.
ДГ: Ами как смятате — и във Вардарско, и в Пиринско, ко­ито бяха опората на ВМРО, след това се появиха и родоотстъпници, македонисти. Това на какво се дължи?
ИМ: На това, че ние има[ме] да гоним външни централи, настанени в нас, които са вражески настроени. И в тия вражески среди винаги са се намирали противници.
ДГ: Аз говоря за хора, които са били близко около вас и [са били] най-големи привърженици, а между тях се намират [срещат се по-късно] най-големи македонисти.
ИМ: О, нищо чудно! Колко аз познавам, които искаха и обещаваха да се развиват като истински борци и родолюбци, го­тови и да се пожертват даже, [а] после тръгнаха по наклонен път и искаха да си създават кариера. Беха готови да продават съвестта си. Но вината е и наша, нямахме достатъчно наши и по-солидни хора, които да можеха да ги наблюдават. Имаше големи идеалис­ти, които една-две години карат, след това някоя чужда централа му дава по два наполеона да тури в джоба и е готов да си продаде душата...
ДГ: Защо все пак допуснахте скопските студенти да не се защитават като българи? 
ИМ: Кой?
ДГ: Студентите в процеса в Скопие 1927-ма година да не се защитават като българи. Те не се защитаваха както трябва, като здрави българи. Защо се допусна да се защитават, както вие сте препоръчвали? Какво е вашето становище по този въпрос? Защо се допусна тази грешка?
ИМ: Моето мнение е, че добре се защитаваха и остана защитата да направи Анте Павелич, адвокат хърватин, после стана шеф на Хърватско. Сръбският обвинител го е познавал и никак не го е обичал, затова Анте Павелич не е пътувал с влак за Скопие, а с мотоциклет и то с фар отзад. От Загреб минава цяла Сърбия и Македония на мотоциклет, само за да се яви в Скопие и [да] за­щити студентите като адвокат. И стигна. Даже когато е говорил бе много добре, много хубаво, но те не го дадоха изцяло.
ДГ: Това е добре, но все пак самите студенти, има ваша лична бележка към тях в съда да се държат като българи, дори с риск да ги убият, се поддадоха на лъжите на Бабунски и се държаха не категорично с цел само да спасят живота си.
ИМ: Това е вярно. Но ние за това не им се сърдим. Нито бележка е направена. Напротив - правят си сметка [и] някой така, някой онака си е казал: да оживея, па после мога да бъда по-полезен. Живота няма да ми бъде прекъснат тука. Ще ме осъдят по-малко, ще полежа в затвора и след това утре ще бъда по-полезен. А може би и амнистия да се даде.
И за да не излезе по-опасно, защото има и други по-млади, ако премного се държат [те] остро и дръзко и им се дадат [затова] тежки присъди, повече[то] от младите ще се обезкуражат да стоят в движението. А така — по 5, по 6 години в затвора, по-леко би се преживяло. А когато някой прекара в затвора 29 и 30 години, с това се плашат повече другите. В момента е имало и такива съображения, та така да се държат. Да не се жертват и [да] останат живи. И Димче Чкатров, и Гюзелев, и другите, останаха живи и пак бяха полезни, понеже останаха живи. И дочакаха даже Голяма България да стане [и] да дойде и в Македония, и дадоха своя принос тогава.
ДГ: Много ми е интересно, г-н Радко, как простихте на този предател Караджов. На Кирил Караджов, който предаде студентите. Караджич.
ИМ: Той е мой съмахленец, от Ново село. Да ти кажа право, ние презирахме този тип, но не му дадохме голяма важност.
ДГ: Ама 1941 година нали той беше в Хърватско и там имаше възможност да се премахне?
ИМ: И други имаше възможност да се премахнат, аз обаче казах на хърватите, [че] не може да се прави грешка. Абсолютно никакво отмъщение на хърватска земя, на хърватска територия, не! Шпиони могат да се бият във Франция, Англия, в Париж, в Скопие, в Белград, но не в Хърватско. Защото не може да използваме приятелска територия, за да наказваме предатели. Самите хървати бяха готови да накажат много изверги, но аз им казах: "В никой случай това няма да се допусне да стане в братска хърватска земя!"

ДГ: Да се върнем на въпроса [за] престояването ви в Турция. Къде ви държаха турците?
ИМ: Където исках - там. Но по-близо беше до Анкара, едно място там, [за което] казвах на жена ми: "Това място след 100 години ще е като Версай в Париж". Но бяха под голям натиск от Югославия. Тъкмо ми се изпълни тая надежда и с параход [заминахме] от Цариград, един месец бяхме там. След това решиха, че по-спокойно ще бъде в провинцията. Преди парахода да прикосне брега разбрах, че сме в Мала Азия, северната част. И в тоя момент полицаите ми казаха, че краля [Александър] е убит. И си викам - сърбите ни помогнаха, сега сме по-добре [и] по-спокойни. Така взаимно си помогнахме. Той, значи, кралят се погрижи за нас, а ние се погрижихме за него. (Настъпва смях, ИМ се смее от сърце).
ПМ: Какво чувство изпита в този момент, на тая новина?
ИМ: Майтапех се с полицията. Питам ги: "Има ли някой да заплака в Турция за крал Александър?" Пристава казва: "Ни­кой!" "Също и в България" - казвам му.
ПМ: В къщи всички бяха на работа по полето. Баба ми Вангелия след училище гледаше внуците, докато домашните ни се върнат от работа. Не знам кой донесе вестника. Аз единствен можех да чета. Чета, а баба само вика: "Добре му сториха на кучето!"
ИМ: До мене и до наши хора са стигали толкова обвинения, че македонците, македонските българи, са искали да рушат българската държава... Но историята ще пише обратното, че в тая и тая година кралят бе убит от българин, но не в България, а в Марсилия, Франция. Българите от Македония показаха такова здраво национално, българско чувство.
ДГ: Това [евентуалното убийство на Александър по време на посещението му в България - б. p.] враговете щяха да го използват до немай-къде и тежко на България.
ИМ: Македонците се показаха като културни българи, защото тогава толкова сили се надигнаха и бяха готови да унищо­жат българската държава... Не, няма да допуснем това, па ако ще да няма македонско движение за 10 години. Но да напакостим на България - в никой случай това няма да допуснем.
ПМ: Малцина могат да си представят колко важен е бил историческият момент, свързан с убийството на крал Александър. Английският държавник Антони Идън заключава: "Убийството на крал Александър — това бяха първите изстрели на Втората световна война".

Публ. в П. Младенов, В Македония и далеко от нея. Спомени. Благоевград, 2005, с. 227-270.
 

№ 4

Из интервю на Ив. Михайлов пред в. “Труд”

България да бъде свободна и всякога по-единодушна

Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов, ръководител на ВМРО. Вглеждане в белите петна на историята

1990 г.


- Кои обстоятелства обусловиха промените в стратегията и тактиката на ВМРО? Кое наложи изоставянето на масовите акции и преминаването към както Вие ги определяте, последователно изпълнявани на индивидуални наказания? С каква философия бихте оправдали тактиката на индивидуалното наказание от днешна гледна точка? В спомените си имате един лайтмотив: че не бива да се причиняват масови страдания, а трябва да се наказва само виновният. Как се определяше виновният и кое гарантираше справедливостта на произнесената от ВМРО присъда? Имате ли данни за броя на убитите от ВМРО по време на вашето ръководство? Колко жертви даде ВМРО през същия период – до 1934 г. и от 1934 г. до края на Втората световна война?
- Сред числящите се в редовете на ВМРО във всяко село и град е имало винаги достатъчно мислещи хора, за да проумяват изникващите в средата им проблеми и да се занимават с тяхното уреждане. Понякога се е случвало хората от дадено населено място или група от тия хора да се отнесе до по-горна инстанция (околийски комитет, окръжен комитет) за евентуално по-добро решение. Имало е случаи даден спор да стигне до решаване от Централния комитет на ВМРО. Статистики за жертвите не съм срещал от миналото, нито е ставало нужда да се прибягва до статистики и в мое време. Във всеки случай не са изобилствали споменавания на убити. За падналите в борба с противника е съобщавано в печатните издания на ВМРО. Кръвните жертви на ВМРО са свързани главно с борбите срещу потерите на поробителя.
Ето някои примери за удари срещу противника по мое време, като член на Централния комитет на ВМРО.
- наказанието в Щип на Стоян Мишев, някогашен четник, станал всепознато сръбско оръдие, поставен начело на сръбската полицейска организация “Сдружение против българските бандити”. Застреля го сред града Кирчо Григоров, който в дните, докато чака да бъде обесен от сръбската власт, бе направил броенички с доставените му от един верен стражар (турчин) кокички от някакви по-едри сливи. Броеничките от затвора стигнаха до мен, докато Кирчо още не беше обесен. Сръбските вестници описваха как се е забавлявал с тях до последните минути на обесването му;
- наказание в Царево село на един предател;
- наказан редакторът на сръбския вестник “Южна звезда” в Битоля;
- един предател, убит в Струмица;
- стрелян един предател в Щип;
- стрелян Жика Лазич, главен началник на сръбската тайна и явна полиция, в самия му кабинет в Белград;
- наказан сръбският агент Тодор Паница от Менча Кърничева в Бургтеатър във Виена, за разкриване и гонене на македонски борци, поставен в услуга на сръбската и гръцката полиция;
- наказан Петър Чаулев – член на ЦК на ВМРО – в Милано, изменил на македонското движение;
- убит сръбския генерал Ковачевич в Щип заради асимилаторската му дейност в Македония;
- наказан Велимир Прелич, заклетият българомразец, от ръката на Мара Бунева в Скопие. Той измъчваше македонските студенти в Скопие, които бяха арестувани по известния Скопски процес;
- извършени атентати в Македония под сръбска и гръцка власт;
- като важен факт в борбата срещу сърбите се яви споразумението между ВМРО и хърватските борци за обща борба срещу общия враг;
- през 1934 г. месец октомври, в Марсилия загина главният отговорник за тиранията в нашето отечество и в цяла Югославия – сръбският крал Александър. Атентаторът беше Владо Черноземски, член на ВМРО.
Ясно е, че революционните ни прояви в самата Македония, а понякога и на територията на самия поробител, в много значителна степен поставиха пред вниманието на широкото чуждо общество факта, че македонският въпрос никак не бе уреден. ВМРО допринесе много, за да стои той пред очите на отговорните в света. Но успоредно с революционните прояви се чуваше в обществото и в отговорните канцеларии в чужбина гласът на голямата наша емиграция, установена главно в България и в Америка. Емиграцията естествено, никога не си е служила с оръжие в защита на нашата родина.
Но ВМРО използуваше всичките подходящи моменти, за да обръща вниманието на отговорните фактори, специално в Запада, че уреждането на македонския въпрос се налага не само в името на поробения ни народ, но още по-специално подчертано – в името на признаването на елементарните човешки права, които в нашата родина бяха основно погазени за местните българи в Македония под гръцка и сръбска власт.

- Много се говори за Вашата роля в атентата в Марсилия. Каква е тя в действителност и защо бе убит крал Александър? Днес оправдавате ли този акт?
- Относно живота на един или друг сръбски крал никой нормален човек в Македония не би заплакал. Всяко зло над нашия поробен народ идва одобрено преди всичко от най-високите сръбски власти. По-важно е, че всеки истински българин от Македония презира сръбската власт и нейните крале. Излишно е да се казва повече от това. На мнението на народа съм и днес.
- Срещу интервюто Ви в “Ла стория Илустрата”, в което хвърляте светлина върху атентата в Марсилия през 1934 г., имаше остра реакция в югославския печат. Едно от обвиненията срещу Анте Павелич и срещу Вас е, че всъщност атентатът не е бил насочен срещу крал Александър, а срещу френския външен министър Луи Барту и че бил в изгода на Хитлер. И от български историци сте обявяван за реакционер и са Ви приписвали симпатии към фашизма. Така ли е наистина?
- Лично аз не смятам, че има свестен българин, който да одобрява случайното убийство (по вина само поради линията, която е взел куршумът) на френския министър Луи Барту. Нищо по-глупаво не съм чул от това: че целта на стрелянето е била именно да бъде убит той. Този куршум е бил насочен изключително срещу сръбския крал. Всичко останало, казано от сръбския печат, е глупава измислица. Имало и български историци, които ме обявявали за фашист. Колкото организацията, създадена от Груев и Делчев е фашистка, толкова е вярна и споменатата безсмислица.
- Какви бяха отношенията Ви с Анте Павелич? Какво свързваше българите с хърватите? Какво може да ги свързва днес?
- Може да се каже, че македонските българи и хърватите малко закъсняха със сприятеляването си. Срещу тиранията на Белград ние и хърватите най-добре сторихме, като се сприятелихме. Понеже между българите и хърватите се намираха сърбите, твърде тлъста глупост бихме извършили ние и хърватите, ако не съглеждахме нуждата от общи чувства, сметки, политически досещания при наличие на сръбството с неговите стремежи да диктува между южните славяни.
- Пак по повод на интервюто Ви за “Ла стория Илустрата” сръбското списание “Дуга” писа: “На 93 години той показа, че е останал същият, какъвто е бил в младостта си – най-опасният терорист в Европа. Съгласен ли сте с определението “терорист”? Мислите ли, че в Югославия има кръгове и хора, които още се страхуват от Вас?
- Щом като въпросното сръбско списание се е ядосвало, че още съм жив, следва, че наистина те имат някакъв страх. Какви специализации ми определя това списание, то си е негова работа. Аз, разбира се, се смятам съвсем отдалечен от техните дефиниции. Какви угнетители над народа са се показали сръбските управници, добре е вече известно на света.
Мисля, че този стар страх не е напуснал сърбите.

Публ. във в. “Труд”, 25-28 юни 1990 г., бр.123-126. 

 

https://www.youtube.com/watch?v=6NgvJ1kOqJA&feature=youtu.be

 

 

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=427:-1934-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Източник: http://www.sitebulgarizaedno.com

Кратък линк

Още Новини