ОбСНВ Благоевград

Наркотици - истината за тях
3 October, 2012 - 10:44 -- drtemi

По ирония на съдбата и естествените балкански нрави на съседите на България - Докато българската армия се биеше за общото дело на три фронта, съюзниците не само желаеха нейното по-нататъшно изтощаване, но и пуснаха твърдението, че продължавали войната главно заради Източна Тракия. Шкодра и Янина бяха обречени на предаване градове в дълбокия тил. Все по-засилващите се настроения в Белград и Атина за преразглеждане на съюзните договори принудиха Гешов на 26 януари да опровергае в окръжно до легациите, че с възобновяването на бойните действия България била уговаряла нови условия за сътрудничество със съюзниците: „За подобни нови условия нито дума не е ставало и не може да става, тъй като договорите ни всичко бяха предвидили” [31]. Не бяха предвидливи само тези, които от българска страна сключиха такива договори.

Ето какво пише кореспондентът на руския вестник”Известия” за боя при Булаир: ”Контраударът на Българската армия е светкавичен и безмилостен. Командването на 7-ма Рилска дивизия се справя само с булаирските турски дивизии, като заповяда още на 26 януари на 13-и полк да атакува "Мюретаби" при "Разрязаната могила". Един обикновен български полк срещу цяла, и то елитна турска дивизия. При това полкът атакува без артилерийска подкрепа. Всички батареи на 7-ма Рилска дивизия са при "Доган арслан". Но 13-и полк атакува "на нож", а това е ужасът за турските войници. След кратка, но ожесточена схватка, оцелелите от "Мюретаби" бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи. Неуспех претърпя и 27 пехотна турска дивизия. Настъпващите й колони са смазани от артилерията на 7-а рилска дивизия в ранния следобед, а в 16,30 часа в атака на нож тръгват 4 дружини от 22 полк. Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а „Доган арслан” отново е в български ръце.”

Още на 25 януари врагът сам подсказа, че е избрал гр. Шаркьой и околността за място на десанта, като направи опит да дебаркира на нос Индже Бурну, загубвайки един десантен кораб. Десетина броненосци и миноносци обстрелваха позицията на македоно-одринци. Друг малък десант бе открит от две опълченски роти при с. Подима на Черноморското крайбрежие. Въпреки че лодките се тласкаха напред под дулата на корабните оръдия, десантът бе провален с понесени загуби около стотина убити и ранени вражески войници. От пленниците се узна, че най-добрите и свежи низамски части са прехвърлени в Галиполи. Броненосецът „Асар и Тевфик” се натъкна на мина и заседна силно повреден, напуснат от екипажа и взривен от българските сапьори [17].

Макар рилци да очакваха неприятелското настъпление с пръст на спусъка, видяното в мъгливата утрин на 26 януари ги порази. Точно в 7 ч. гъсти колони в състав 6 пехотни полка, 12 полски и няколко планински батареи се заизточиха от Булаирската позиция и запъплиха по петкилометровото разстояние до главната българска позиция. Настъплението бе открито едва на стотина крачки от българските предни окопи, колкото позволяваше видимостта на часовите. Противникът просто удави предните подразделения с огромното си множество и достигна главната позиция на 7-а рилска дивизия. Изведнъж пламна убийствен пушечен, картечен и артилерийски огън от упор, който помете назад сразените стрелкови вериги. Войниците от 13-и рилски полк не помръднаха нито крачка назад пред непрестанно прииждащия враг. Особено „бесен” бе натискът в центъра и срещу лявото крило [18].

В 15 ч. настана върховият миг. 22-ри тракийски полк контраатакува на левия фланг, стремително се хвърли напред в ръкопашен бой с нож, приклад, камъни — „гуша за гуша”. Дясната вражеска колона не издържа напора и обърна гръб в бягство. Подгонените турци бяха промушвани с ножове или достигани с точни изстрели. Българските войски преминаха в настъпление по цялата линия, като отхвърлиха и лявата неприятелска колона. В 17 ч. османските табури подновиха настъплението срещу центъра, но бяха пак отблъснати с големи загуби. Артилерията действуваше отлично, разстрелвайки просто в упор техните бързо попълвани редици. Преследван ожесточено с огън и нож до спускането на мрака, разбитият противник се укри в укрепената позиция [19]. Ако преследването бе извършено с повече сили, участта на Булаирската позиция щеше да бъде решена още през този кървав ден. Но се получи тревожната вест за вражески десант в Шаркьой, поради което увлеклите се в преследване части бяха върнати на предишните си позиции. Само отличилите се тракийци запазиха преднината си от 2 км.

Настървеността на боя, приличащ по-скоро на „кланица”, остави страшен белег на бойното поле. Върху пространството между българската позиция и Булаирската се изброиха около 6000 вражески трупа. Българските загуби бяха значително по-малки: 114 убити и 416 ранени. Командуващият 4-а армия се чудеше кого да представи за награждаване: „Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст” [20]. Наистина трудно би могло да се прецени кой е повече или по-малко храбър. Войнишките кръстове „За храброст”, макар и щедро раздадени, не стигнаха за всеки храбрец. Но всички бяха удовлетворени от чувството за мъжествено изпълнен дълг, увековечен от марша „Булаир”.

Генерал Тодоров донесе, че „атаката на Булаирската позиция би била съпроводена с грамадни загуби” под кръстосания огън на артилерията от укрепленията и броненосците. Той поиска далекобойни оръдия и гаубици. Помощник-главнокомандуващият, без да знае още за десанта в Шаркьой, заповяда 4-а армия „да премине в отбранително положение, за което да се укрепи на сегашната си позиция срещу Булаир и вземе мерки за най-ефикасно наблюдение и охранение на морския бряг от Индже Бурну до Родосто” [21].

Когато кръвопролитният бой при Булаир клонеше към пълна победа, в 16,30 ч. от щаба на Македоно-одринското опълчение постъпи тревожно известие за извършван със значителни сили десант при Шаркьой. Четиридесет транспортни кораба и множество гемии в три колони, прикривани от огъня на седем броненосеца и кръстосвача, стоварваха части от 10-и корпус на брега, на 3 км югозападно от Шаркьой. Вражеските сили се пресмятаха на около 15 000 души, от които стъпиха на сушата 8000 души начело с Енвер бей. Двете македоно-одрински дружини се държаха до вечерта, а през нощта напуснаха Шаркьой. Генерал Ковачев заповяда трите опълченски бригади съвместно с 26-и пернишки полк да отбият десанта. Към Шаркьой се насочи в усилен марш и 1-ва бригада на 2-ра тракийска дивизия. Дебаркирането продължи и на 27 януари. Плацдармът бе разширен до 3 км северозападно от града. Същия ден следобед българските войски обходиха неприятелските флангове и принудиха осемте табура да се оттеглят към морето. Българската артилерия попречи на транспортните кораби да приближат отново до брега, като потопи един от тях [22].

Полученото съобщение за понесеното съкрушително поражение пред Булаирската позиция развали плана на Енвер бей да развие успеха, като стовари още войски и завземе господствуващите над морския бряг височини. Десантната операция се прекрати и започна обратно товарене на параходите за Цариград и Галиполи под огъня на българските планински батареи. Изтеглянето продължи и на 28 януари под прикритието на броненосците, без да престава боят за Шаркьой. Към 15 ч. неприятелят бе обграден и притиснат на самия бряг. За да подпомогне спасяването на десантчиците, противникът атакува десния морски фланг на 10-а сборна дивизия, който отстъпи 5 км до тилната си позиция, повличайки и части от 4-а преславска дивизия. Полковник Нерезов обаче успокои генерал Ковачев: „Всичко отива на добро. Засега Вашият театър е най-важен. Според сведенията ни турците постоянно мъкнат войски към Галиполи. Съдбата на кампанията Вашата армия ще реши” [23]. 2-ра армия временно мина на заден план.

След като дадоха около 1000 убити и ранени, 450 пленени, в отмъщение на което изклаха стотина мирни жители и 16 ранени опълченци в присъствието на Енвер бей и трима германски военни инструктори, турците изоставиха Шаркьой. Над Мраморно море се разнесе победното „ура” на смелите македоно-одринци. Генерал Савов ги поздрави за славните дела: „Вие напълно оправдахте жертвите, които България прави за свободата на братята в Македония и Одринско” [24]. И пак се чу мощното „ура”, което отекна през Бяло море и Вардар до Охридското езеро и Шар планина. Нали ставаше дума за бъдещето на свободата.

Министерският съвет узна за „важната битка” най-напред от чуждите телеграфни агенции. Победата на Галиполския полуостров съвпадна с пребиваването на царя в Главната квартира. Той бе толкова доволен, че му мина лошото настроение срещу генерал Савов, но не и към генерал Фичев, когото прие само за две минути. Помощник-главнокомандуващият твърдеше пред Теодоров, че „други” повлияли върху Фердинанд да не използува предложението на Кямил паша. Царят бе сърдит, че Николай II не го допуска до Родосто, желания за присъединяване град въпреки противното мнение на повечето от тъй наречените „съветници на короната” [25]. Монархът отсъствуваше от София, обаче неговият флаг бе нарочно оставен да се развява над двореца.

През цялото време на Галиполската операция Чаталджанската армия напираше срещу съединените армии, за да повлияе на изхода от боевете при Булаир и Шаркьой. Генерал Димитриев, който се обяви против повторна атака на Чаталджанската позиция, внезапно на 27 януари предложи да се извлекат по-далеч от укрепената позиция по-големи вражески части и — „да ги атакуваме стремително, с цел да ги притиснем или към морето, или към Странджа”. Генерал Кутинчев намери идеята приемлива, защото съвпадаше с неговия план за действие, но се съмняваше дали противникът ще се увлече да преследва авангардните дивизии дотолкова, че да бъде достатъчно отдалечен от укрепленията си: „Ще чакаме благовремието” [26].

Нанесеното поражение на Галиполската армия бе толкова съкрушително, че до края на войната не се предприеха никакви настъпателни действия срещу 4-а армия. Въпреки привлечените пресни подкрепления, окопали се дълбоко в Булаирската позиция, врагът повече „не показва никакви признаци на живот”. За да изтъкне приноса на рилци и македоно-одринци в поддържането на външната политика, на 29 януари генерал Савов им оповести, че „противникът е почувствувал своята слабост и захванал да търси средства отново да открие преговорите за мир”: „Това забележително събитие показва какви са последствията от юначното държане на нашите храбри войски.” Той призова към стремителност и натиск, за да се унищожи врагът „в едно непродължително време” и да му се наложат благоприятни за победителите условия на мира [27]. Вражеските авангардни части излязоха от обсега на батареите по Чаталджанската позиция. Това накара генерал Димитриев на 30 януари да предложи авангардните дивизии, подкрепени от две бригади, да преминат в решително настъпление, като отхвърлят противника от чаталджанските височини на изток или да го притиснат към морето. Генерал Кутинчев обаче не сподели изказаното мнение, защото излезлите напред 18 табура и техните 5—6 батареи се отдалечиха от базата си едва 5—6 км, тъй че добитите резултати не биха оправдали жертвите, и това означаваше „да се бие въздухът”. Той определи момента за контранастъпление, когато Чаталджанската армия настъпи с по-големи сили, които авангардните дивизии да отвлекат по-далече от укрепената позиция до линията Яладжа — Курфали — Анастасиевата стена. Черноморското крайбрежие също се оказа десантно опасно. На 26 и 27 януари 31-ви варненски полк отблъсна опит за десант северно от с. Орманлъ [28]. Господствуващото положение на османския флот тормозеше Главното командуване в неговите планове за война между три морета.

В прехваната радиограма от Изет паша до Шукри паша се съобщаваше за настъпателните действия на Чаталджа и Булаир и препоръчваше „още малко търпение”. Поощреният одрински гарнизон направи два излаза на 27 и 28 януари. Генерал Вазов предложи да се превземат предните позиции и да се преследва противникът по петите към фортовия пояс. На 30 януари генерал Савов се възпротиви на мнението за бърза атака, понеже врагът струпва значителни сили на Галиполския полуостров и се готви за нови решителни действия, включително и със стоварването на „всевъзможни” десанти [29]. Османското главно командуване успя да отклони, макар и временно, вниманието на Българското главно командуване от превземането на Одринската крепост.

Високата порта бързаше да поднови преговорите за мир, преди да е паднал Одрин, разпространявайки същевременно легенди за някакви големи успехи на Чаталджанския и Галиполския фронт. Генерал Савов се измъчваше от колебанието: „Като имаме предвид, че при настоящата политическа обстановка завладяването на Одрин ще има голямо значение, за да наложим нашите искания, но и обратното, при една неуспешна атака загубите във всяко отношение би били по-големи.” Ето защо той поиска да му се доложи доколко се разчита на „положителен успех”. На 31 януари генерал Иванов отговори, че като постоянствува за атакуване на крепостта, има „всякога предвид общото политическо и стратегическо положение”: „Както преди примирието, така и сега, Одрин е тъмната точка на нашето положение и колкото той стои, толкова повече ни нанася вреда. Падането на Одрин ще обистри във всяко отношение положението. . .” Всякакви настъпателни действия от Чаталджа и Булаир за деблокирането на крепостта щяха да станат безпредметни. Тъй като не се очакваше цялостен излаз на гарнизона, то командуващият 2-ра армия пак настоя да се атакува, преценявайки положително изгледите за успех: „Две трети от успеха са гарантирани, а една трета остава на случайностите.” Дори като гледаше на атаката като на „малка авантюра”, генерал Иванов намираше, че и при несполука тя няма да измени съществено общото военностратегическо положение, а ще трябва да се продължи и довърши ударът [30].

Докато българската армия се биеше за общото дело на три фронта, съюзниците не само желаеха нейното по-нататъшно изтощаване, но и пуснаха твърдението, че продължавали войната главно заради Източна Тракия. Шкодра и Янина бяха обречени на предаване градове в дълбокия тил. Все по-засилващите се настроения в Белград и Атина за преразглеждане на съюзните договори принудиха Гешов на 26 януари да опровергае в окръжно до легациите, че с възобновяването на бойните действия България била уговаряла нови условия за сътрудничество със съюзниците: „За подобни нови условия нито дума не е ставало и не може да става, тъй като договорите ни всичко бяха предвидили” [31]. Не бяха предвидливи само тези, които от българска страна сключиха такива договори.


Категория: 
Споделете с приятели