ОбСНВ Благоевград

Наркотици - истината за тях
1 October, 2012 - 14:46 -- drtemi

“Българите пострадаха по-жестоко от турското нашествие, отколкото 
който и да било друг християнски народ на полуострова. Тяхното географско 
положение в сърцето на региона ги изолира от християнския свят и ги излага на 
набезите на турските армии, които прекосяват страната им по време на 
военните действия срещу Австрия и Русия."

 

В своята статия “Възходът на България” от 1912 година големият публицист и 
изследовател на Балканите Джеймз Баучер (1850-1920) много съвестно отбелязва, 
че “българите се оказват изправени не само пред силата на Исляма, но и пред 
враждебността на съседните християнски народи. ....Наистина българите имат 
малко приятели, но те не показват никакво униние. Тяхната твърдост, 
проницателност, безкрайна упоритост - все черти на един земеделски народ – 
заедно с тяхната трезва оценка и интуитивна мъдрост и късметът, който ги 
съпровожда досега, може още веднъж да бъдат споходени от добрия шанс.”

 

Ирландец ратува за обединена България

 

Ирландският журналист Джеймс Баучър, на когото България дължи много, се ражда на 18 декември 1850 г. в Боготстаун.
Получава типичното образование за момче от семейство на дребен земевладелец. Музиката и езиците го очароват. От музиката се отказва рано поради напредваща глухота. Става преподавател в Итън. Сътрудничи на периодични издания. В края на 80-те напуска колежа и се отдава на журналистиката. "Таймс", където са харесали поредица негови статии за изгонването на бедните наематели в Ирландия от богати земевладелци, го насочва към Югоизточна Европа.

Първото пътуване на Джеймс Баучър в Румъния през 1887 г. съвпада с едно от най-големите селски въстания. Описва видяното в серия репортажи. През следващите петнайсетина години обикаля Балканския полуостров и с неутолимо любопитство изучава хората тук.
В материалите му, публикувани на страниците на "Таймс", огромната осведоменост си съжителства с проникновен анализ. 
Дългогодишната подкрепа на Джеймс Баучър за българската национална кауза му отрежда почетно място в пантеона възрожденци.
В кореспонденциите си от София той сурово осъжда княз Фердинанд и правителството на Константин Стоилов за ролята им в убийството на Стамболов. Проучва четите в Мелнишката акция през 1895 г. и стига до не особено приятни изводи за поведението им към мюсюлманите в Родопите. Огромна е ролята му за справедливото представяне на македонската борба във Великобритания. Най-значим обаче е приносът му по време на балканските войни. Журналистът се превръща в неофициална връзка между България и Гърция и улеснява подписването на договора между двете страни. Голям радетел е за силна България, включваща и македонските земи. В началото на Първата световна война опитва да повлияе на държавниците от Антантата в посока отстъпки за България - и то не само поради стратегическа необходимост, а и заради справедливостта. Пише десетки статии за съдбата на бежанците, апелира към световната общественост насилията в Балканите да бъдат спрени. 
Едно от любимите места на Баучър е Рилският манастир. Тук е и погребан - по свое собствено желание - след смъртта си на 30 декември 1920 г.

 

Англо-американски поглед към България в периода 1876-1914 
Людмила Дичева 
An Anglo-American Look at Bulgaria from 1876 to 1914: The paper claims that the Anglo-American 
attitude to Bulgaria in the period between the April Uprising and the beginning of the First World War is 
characterized by the extreme objectivism and favourable interest of all journalists and diplomats who had to 
reveal the truth about the Balkan nations, Bulgaria including, before and after their liberation from the Turk. 
In spite of their egocentric foreign policy Britain and the USA were often tempted to support the Balkan/ 
Bulgarian cause deeply influenced by the judgment and expertise of those Anglo-Americans who worked on 
the terrain of the peninsula. 
Key words: Balkan, the Eastern Question, foreign policy, objectivism 
Целта на настоящата работа е да очертае образа на България от англо-
американска гледна точка и да покаже, че външната политика на Великобритания и 
изгряващата нова световна сила САЩ спрямо България е плод и на лични 
пристрастия на дипломати, историци, изследователи и пътешественици, дръзнали 
да се запознаят отблизо с народите на Балканите, да разнищят кълбото от 
проблеми, наследени от Османската империя, и да се опитат да предложат своите 
решения за преодоляване на болезнените национални конфликти в региона. 
България влиза в полезрението на англоезична Европа като част от Османската 
империя, екзотично място за авантюристично настроени пътешественици, 
“живописна реликва за отдих” по думите на Ноел Бъкстон. Известна заслуга за 
изграждане на представата за Балканите и в частност земите, населени с българи, 
имат Лейди Мери Уортли Монтегю (1689-1762), английска аристократка и писателка, 
Джорджина Мюр Макензи (1833-1874), Аделина Полин Ърби (1833-1911). 
Последните две дами експлоатират финансовия ресурс, събиран от британците, 
подкрепящи българската кауза през метежната 1876 година, в интерес на сърбите в 
Босна и Херцеговина. В реалността рядко има абсолютна справедливост, та ако 
българската кауза не е получила подкрепа от тези викториански просветителки, то 
поне е успешно използвана за просвещението на славяноезичните жители на Босна 
и Херцеговина, което превръща тези жени в символ на европейска солидарност с 
проблемите на Балканите. 
Към групата англо-американски пътешественици, журналисти, дипломати, 
отделящи специално внимание на България като част от Османската империя или 
като свободна от османско присъствие държава, без да претендираме за 
изчерпателност, можем да причислим следните имена : 
• Робърт Уолш (1772-1852) – ирландски публицист и дипломат на британска 
служба, капелан към британското посолство в Константинопол през 20-те години 
на деветнайсети век, на който пост останал само няколко години, през които 
предприел пътешествие из Европейска Турция и Азия; 
• Едуин Пиърс (1835-1919) – кореспондент на Дейли Нюз в Константинопол през 
1873 година; 
• Сър Артър Джон Ивънс (1851-1941) – археолог и етнограф, проучил етническия 
състав на населението в Македония; 
• Джордж Дъглас (1823-1900), Осми Дук на Аргайл, депутат от партията на 
либералите в Камарата на лордовете; 
• Хенри Ричард (1812-1893),от Обществото на мира, защитник на идеята за 
свободно развитие на България и разпадането на Османската империя; 
• Уилям Морис (183

• Квакерът Джон Брайт (1811-1889) – безпощаден критик на британската външна 
политика и по отношение на Балканите; 
• Профсъюзните деятели Томас Бат, Джордж Потър (1832-1893) и борецът за 
унищожаване на робството в Британската империя Хенри Ричард (1812-1888), 
които вземат участие в Националната конференция по Източния въпрос на 
Балканите, проведена в Лондон на 8 декември 1876 година. На тази конференция 
присъства интелектуалният елит на Великобритания. Тук са и английският 
публицист и историк Едуард Фрийман (1823-1892); либералът Уилям Гладстон 
(1809-1898); Джон Ръскин (1819-1900) - английски писател, публицист, социолог и 
литературен критик; Томас Карлайл (1795-1881) - критик и историк; Томас Харди 
(1840-1928) - писател; Чарлз Даруин (1809-1882) - основоположникът на 
теорията за еволюционното развитие на видовете. 
Докато шотландецът Робърт Уолш описва България като една спокойна и 
идилична селска страна, то това не важи за останалите представители на Англия и 
САЩ. 
Слабият интерес към България през първите 70 години на деветнайсети век е 
резултат от видимата пасивност на поробените българи. Те създали впечатлението, 
че дори и най-малки отстъпки от страна на Османската империя ще ги привържат по-
силно към нея. За разлика от по-известните си съседи - гърци, сърби и румънци, 
българите изглеждат трудолюбиви, но примирени и покорни. 
В своята статия “Възходът на България” от 1912 година големият публицист и 
изследовател на Балканите Джеймз Баучер (1850-1920) много съвестно отбелязва, 
че “българите се оказват изправени не само пред силата на Исляма, но и пред 
враждебността на съседните християнски народи. ....Наистина българите имат 
малко приятели, но те не показват никакво униние. Тяхната твърдост, 
проницателност, безкрайна упоритост - все черти на един земеделски народ – 
заедно с тяхната трезва оценка и интуитивна мъдрост и късметът, който ги 
съпровожда досега, може още веднъж да бъдат споходени от добрия шанс.” 
За първи път британски публицист и журналист от времето на Викторианска 
Англия се опитва да направи обективен анализ на причините, поради които 
българите остават в сянката на своите съседи. Ето какво казва Баучер по този 
повод: 
“Българите пострадаха по-жестоко от турското нашествие, отколкото 
който и да било друг християнски народ на полуострова. Тяхното географско 
положение в сърцето на региона ги изолира от християнския свят и ги излага на 
набезите на турските армии, които прекосяват страната им по време на 
военните действия срещу Австрия и Русия. 
Работлив селски народ, те се превърнали в слуги на земевладелците 
мохамедани или бейове, някои от които произхождат от бивши благороднически 
фамилии, но се отказали от християнската вяра след турското завоевание. 
Близостта им до големите центрове на турската военна сила в лицето на 
Одрин и Константинопол, затегнала оковите около тях и унищожила всяка 
възможност за бунт. 
Друга причина за привидното спокойствие сред българите е двойното 
робство, на което са подложени – това на османските турци и на гръцката 
патриаршия, , оторизирана от султана да се грижи за всички християни в 
империята след 1453 година (годината на падането на Константинопол под 
турска власт - Бел. на авторката). Тази империя в империята прави опитите на 
българите за национална самоидентификация неимоверно трудни.” 
Тази особеност в развитието на българското общество през вековете на 
робството остава неразбрана както от британската политическа класа, така и от НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2008, том 47, серия 6.2 
- 42 - 
множеството британски пътешественици, които виждат в България само екзотиката 
на Ориента и своя сигурен пазар за промишлените стоки на Британската империя. 
Страстта, с която Джануариус Макгахан (1844-1878), Юджийн Шуйлър (1840-
1890), преподавателите от Роберт колеж в Истамбул, д-р Албърт Лонг и д-р Джордж 
Уошбърн, американският министър за Турция - Хоръс Мейнард, защитават правото 
на българите за независимост, са най-силният урок по патриотизъм и човешка 
солидарност, дошъл до нас днес. С риск да провалят професионалната си кариера 
тези американски граждани стоят безкомпромисно на пробългарски позиции, само 
защото са приели съдбата на българите и тяхното право на независимост като своя 
лична кауза, отговаряща на идеите на американската конституция. 
За либерала Уилям Гладстон жестокостите в България през 1876 са пример за 
безсилието на османска Турция да демократизира своето общество и институции. 
Блестящата му защита на поробените и поругани българи стои в основата на 
успешната му избирателна кампания и възхода на неговата политическа кариера. 
Най- интересно явление в нашия политически живот обаче е фигурата на 
британския ирландец Джеймс Баучър. България и нейният народ се превръщат в 
смисъл на неговия живот. Този невероятен британец използва изцяло връзките си, 
пише статии, впряга цялата си енергия за защита на българската кауза. Подобно на 
американците Макгахан и Шуйлър той влага душа, мъдрост и енергия да защити 
най-онеправданата според него от новите еманципирани балкански страни. В 
статията си „Възходът на България” Баучър прави точен, ясен, подробен и 
обективен преглед на развитието на България през вековете. Той определя 
напредъка на българското общество до 1912 година като феноменален, а 
българския народ - като мъжествен, трудолюбив, пестелив и упорит, все качества 
ценени дълбоко в родната му Викторианска Британия. Според Баучър 
прогресивното развитие на страната се дължи на няколко мерки, които българската 
държава осъществява на дело: 
• Дава се изключителен приоритет на българското образование; 
• Насърчава се строежът на обществени сгради и съоръжения; 
• Подобрява се инфраструктурата на страната. 
Негова е констатацията, че 
„богатството на българските граждани се е увеличило, поддържа се ред, често в 
условия на големи трудности”. 

„Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на 
Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат 
наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а 
трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни 
убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди 
емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; 
трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от 
окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха 
смелост и упорство, черти с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че 
са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството” 
Джеймс Баучър работи почти тридесет години за каузата на Балканските страни 
и България. В основата на тази обич към българите няма да открием любовни 
авантюри или сърдечни връзки с жени в неговия разделен между Британия и 
България живот. Това прави неговото присъствие в нашата история още по-ценно и 
скъпо за нас. Поколенията българи след Балканската война тачат паметта на този 
велик приятел на България. Доказателство за тази взаимна обич е булевард 
„Джеймс Баучър” в столицата на България, София. Българската асоциация по НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2008, том 47, серия 6.2 
- 43 - 
британистика организира специално честване на Джеймс Баучър. Погребан е в 
околностите на Рилския манастир по собственото му желание. 
Какво всъщност е направил Дж. Баучър за България и Балканите? 
1. Поддържа идеята, че остров Крит трябва да бъде анексиран от Гърция; 
2. Критикува някои от клаузите на Букурещкия мирен договор от 1913 година, които 
счита за крайно несправедливи към България ( Южна Добруджа и част от 
Българска Македония биват откъснати от територията на България); 
3. На Парижката мирна конференция той е силен застъпник на България. Тази 
конференция дава началото на пет мирни договора, един от които е Ньойският 
договор, заради който България търпи сериозни и несправедливи териториални 
загуби в полза на Румъния и Гърция, а Западните покрайнини биват 
присъединени към Югославия; плащат се репарации на победителите, а 
българската армия е редуцирана до 20 000 души. 
През Първата световна война братята Ноел (1869-1948) и Чарлз (1875-1942) 
Бъкстон изпълняват политическата мисия на Антантата да осигурят неутралитета на 
България. Те пледират пред силите на военния блок да се отнесат благосклонно към 
справедливите искания на България за национално обединение, но не успяват да 
убедят тази група страни в разумността на българските желания. През октомври 
1914 година те стават безуспешна мишена на атентат от турски терорист. Въпреки 
тези премеждия двамата братя са основатели и активни членове на Балканския 
комитет. 
Правителствата на Великобритания и САЩ не желаят да се съобразят с идеите 
за успешни решения на националните проблеми на Балканите, предложени от 
техните активни сътрудници в лицето на известните политици, журналисти, 
публицисти и познавачи на региона. Във външнополитическата област 
Великобритания продължава да се ръководи от доктрината за баланс на силите и се 
обявява против всеки опит на Руската империя да ръководи националните движения 
на полуострова. САЩ имат по-различна тактика. Те са нова сила на световната 
политическа сцена, граничат с Русия и използват нейния опит и познания за 
Балканите с цел разширяване американското влияние на Европейския континент. 
Въпреки естествения ход на националните движения в Югоизточна Европа, 
Великобритания и САЩ формират своята външна политика спрямо региона на 
базата на своите външно -политически интереси. По ирония на съдбата за тях 
работи забележителен човешки ресурс, подготвен за дипломатически задачи, с 
невероятен морал и човешко присъствие. Това са хора, които имат смелостта да 
влияят върху външно -политическата ориентация на своите страни, съчетавайки 
интересите на двете велики сили с тези на балканските народи. Не случайно 
Макгахан и Шуйлър биват наричани „освободителите на България”, а Джеймс 
Баучър – големият приятел на българите. 
В заключение трябва да се изтъкне, че е крайно време да преразгледаме 
своето вечно негативно отношение към Запада в лицето на Англия и Америка за 
периода 1876-1914. За наше удовлетворение прави чест на тези държави, че част от 
техния политически елит все пак защитава каузата на Балканите и в частност на 
България през визирания период. 
ЛИТЕРАТУРА 
[1] Пантев, А. Българският април 1876 в Англия и САЩ, изд. къща „Иван Вазов”-
С, 1996 
[2] Bedarida, Francois. A Social History of England (1850-1990), Routledge, 1994 НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2008, том 47, серия 6.2 
- 44 - 
[3] Barkley, Henry. Between the Danube and the Black Sea: or Five Years in 
Bulgaria, London: John Murray, 1876 
[4] Bourchier, James. “The Rise of Bulgaria”, an article published in the National 
Geographic from the chapter on the Balkan States, in “The Balkan Question”, John 
Murray, London, 1912 
[5] Buxton, Noel. “Freedom and Servitude in the Balkans” in “The Westminster 
Review”, vol. CLIX, No.5, May 1903 
[6] Christopher (ed.) Pears Cyclopaedia (1985-1986), Cook 
[7] Dinev, Lyubomir.(ed.) Doosvobozhdenski patepisi, Sofia: Nauka I izkustvo, 1969, 
pp. 111-114 
[8] Gladstone, W., Sir Arthur John Evans. The Balkan Question: the present condition 
of the Balkans and of European responsibilities, 1905 
[9] Pears, Edwin. “Grass never grows where the Turkish hoof has trod” in the National 
Geographic, 1912 
За контакти: 
Гл. aс. Людмила Дичева, Катедра “Европеистика”, Русенски университет “Ангел 
Кънчев”, тел.: 082-888 811, е-mail: ldicheva@ru.acad.bg

Кореспондентът промени отношението на Короната към Балканите
Баучър - британският ходатай на България
Преди сто години сме били повече европейци, отколкото сега
Портрет на Джеймс Баучър в шопска носия от Никола Михайлов
Фотоархив "Стандарт" 
Времето до 1913 г. е ведър етап в иначе невеселата външнополитическа история на Третото
българско царство. Снизходително посрещнатата през 1879 г. българска държава неочаквано бързо
се вгражда в европейската политика. И със своята воля за независимост, модернизация и
териториална реализация натрупва престиж пред очите на скептичния към нейните капацитети свят. 
Парадоксалното на пръв поглед в случая е, че откъдето идваха най-сериозните възражения спрямо
българите - Англия, пак оттам се появиха и най-възторжените отзиви за тази промяна. Още през 1906 
г. историкът на американските евангелистки мисии в Европа Дора Дейвис установи, че България се е
превърнала в "журналистическа сензация" за англосаксонския свят. Атиняни се оплакваха пред
английския посланик Едуард Монсон, че заради България Гърция е забравена в Лондон. Чарлз
Елиът, върл недоброжелател на българите от Априлското въстание, ядовито питаше защо днес
толкова се пише за България, след като не се пише за такива "благородни страни като Дания и
Швейцария". 
Тези настроения не бяха случайно явление или инцидент. Те отразяваха новия облик на България в
балканската политическа среда. Освен търсене на нови варианти на балканската си политика този
новост бе и 
позакъснял спазъм на разкаяние 
поради предишната политика на Англия спрямо България. Тук по изключение емоция и прагматика се
допълваха. Още повече че самата България бе благодатна почва за подобни ревизионистки идеи и
изяви. Почти всички британски дипломати, започнали кариерата си тогава в София или Пловдив, 
стават по-късно значими фигури в световната политика. Повечето от тях пишат ласкателни книги за
България и преживяванията си там. Това "откриване" на българите в Лондон имаше чести
потвърждения. Първата биография на Стефан Стамболов е от англичанин - А. Биман, а като
самостоятелно книжно тяло романът "Под игото" най-напред е издаден на Острова. Днес това може
да изглежда като познат израз на нашата мегаломания за реноме в чужбина. Но тогава си е
конкретна реалност, възприемана като последната политическа изненада на XIX век. За жалост без
продължение. Как да обясним този внезапен интерес към нас? Най-напред следва да напомним за всеобщите
разочарования от създадените преди половин век други реализация на ренесансовите теории за
заменянето на Европейска Турция с жизнени и цивилизовани християнски държави. Новите гърци
нещо не пасваха с античните представи за тях и с романтиката на Байрон и Байроновите общества. 
Полулегендарната мистика за Дракула, сръбските песни и черногорската природа още не
произвеждаха предпоставките за модерен и цивилизован начин на държавен живот. Търсеше се
нещо "друго" на Балканите. 
Тогава настъпи нашият час. 
При нас чудото идва от изненадата 
За нас не знаеха нищо. А това, което знаеха, не бе толкова привлекателно. Добри стопани, скромни
градинари, живописният вид на богобоязливата българка. Малцина вярваха, че българите ще имат
стрелочници за Ориент експрес, камо ли да са способни да държат ключовете на дома си в
собствения си джоб. Оказва се, че те създават институции, държавност и политическо поведение, 
изцяло различно от вкоренените предразсъдъци относно тяхната способност за държавно развитие. 
Има ли тогава по-големи обект и тема за разследване? Ако дипломатите са изпълнявали
политически наставления, то журналистите са направили избор по значимост. Вико Мантегаца, 
Луиджи Вилари, Виктор Бернар, Клод Касаня, Валентайн Чирол, Владимир Водовозов, Рихард фон
Мах и много, много други - те видяха онази България, която бе повече атрактивна за описване, 
отколкото втръсналите рутинни зони на интерес. Всички те "изнесоха" България и българите пред
очите на света. 
Между тях открояваме един знаков типаж. Джеймс Дейвид Баучър (1850-1920) не е само
възстановено име на улица в "Лозенец". По собствено желание той лежи завинаги край Рилския
манастир през времена на забрава и възторзи. Англичанин до мозъка на костите си като мислене, 
ирландец от "изумрудения остров" по рождение, французин хугенот по произход и българо-балканец
по манталитет и убеждения. Без да загуби капка от дискретния шик на благородник и учен, той
обогатява с особена багра личностната характеристика на българския бит. 
Преподавател в аристократичния колеж Итън, поради нарастваща глухота той става кореспондент на
вестник "Таймс" отначало за Югоизточна Европа. До края на своя живот, препълнен с опасности, 
пътешествия и полемики, той живее предимно в България. Отказвал няколко повишения в
редакцията, за да остане тук. Сравнително добре го разпознаваме от портрет на Никола Михайлов, 
мнозина предполагат, че той е централната фигура в картината на Мърквичка "Ръченица". От 1888 г. 
до 1915 г. той рапортува от Балканите, като от 1893 г. има званието "нашият собствен кореспондент". 
Как ли е понасял грубоватите балкански нрави, как се е сприятелил с коларя си от Бистрица, как е
запазил онзи финес, 
съединяващ лондонския денди с грубия ямурлук 
на "репортер от мястото на събитието"? Той отказа да пише за събитие, на което не е присъствал, 
дори и да вярва в неговата същност. Често спи на земята, яде хляб и лук. 
Джеймс Баучър залюбва завинаги българите. Не с милостиво състрадание или с ирационално
пристрастие. Той рано и бързо установява етническите реалности в източната част на Балканите. И
разбира, че техните тежнения са най-добре обосновани от етническа, историческа и морална гледна
точка. Ирландец ли няма да оцени и възвиси това? Той става българофил по убеждения, ситуация и
съдба. Неговите анализи поставят България за десетки години по първите страници на британската
преса. И на част от световната. Независимо дали става дума за Стефан Стамболов или Константин
Стоилов, за Илинденското въстание или Балканските войни, за етнография или лингвистика, за
преговори или договори. Ако през 1876 г. в IХ издание на британската енциклопедия има само две
страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. И
отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България. 
Баучър е един от основателите на Балканския комитет. Там ще се подвизават непроменимите братя
българофили Ноел и Чарлз Бъкстон и неговият председател Джон Брайс, който е британски посланик
в САЩ между 1907 и 1913 г. Принципен защитник на България дори и във времена на военни
противопоставяния, този комитет преживява много премеждия и е закрит едва през 1946 г. През
януари 1914 г. Баучър пише до главния редактор на в. "Таймс" Джефри Даусън, че Балканите няма
да бъдат спокойно място, докато е в сила Букурещкият мирен договор от 1913 г., който е "най-
голямото дипломатическо престъпление на ХХ век." Напразно той ще тича по коридорите на
преговорите по Парижкия мирен договор след войната, показващ етнически карти и статистики. Него
го уважават, но не слушат. 
Победената страна нямаше приятели
Той гневно пише, че да се иска Цариброд за Сърбия, за да не бъде нападната от България, е все
едно да се иска Кент за Германия, за да не бъде нападната от Англия. "Български жестокости? - 
саркастично пита Баучър. - Да не би британското правителство никога да не е изгаряло село?" 
Неговите писма и статии допринасят за някои справедливи позиции от екипа на президента Уудроу
Уилсън по българския териториален въпрос. Като да се спасят Кула и Видинско например. Но самодотук. 
Баучър опроверга иронията на балканизацията. Неговият живот свидетелства, че може да има и
българска балканизация, при която да си хомо балканикус не означава, че не си европеец. Никой от
балканските ни съперници не дръзна да го упреква в пристрастие към българите. Кой можеше и
знаеше повече от него? 
Той остана с нас дори и когато воювахме срещу неговата страна. Той е нашият особен приятел, 
стоящ високо сред другите ни благодетели от чужбина. И ни остава горчивото предусещане, че
никога няма да имаме приятел като него. Струва си да се замислим защо.

 
Категория: 
Споделете с приятели