Нора Волков ръководи най-големия изследователски център за зависимости във време, в което САЩ се бори с пагубния скок на употребата на наркотици

Новини за 10.04.2020

В една студена петъчна вечер през февруари 1995г., изследователката на зависимости Нора Волков и съпругът й се качват в колата, след дълъг ден в Националната лаборатория в Брукхевън в Аптън, Ню Йорк. Снегът е покрил дърветата и пътищата, правейки ги искрящи. Докато се спускат по склона, гумите губят сцепление. Автомобилът се завърта и губи контрол. Кола се блъска във вратата на Волков. Метално парче се врязва в плътта й. Болката е невероятно силна. Линейка я откарва до най-близкото отделение за спешна помощ, където лекарят й дава Демерол, опиоидно обезболяващо средство, известно още като петидин, което е подобно на морфина.

Волков е прекарала безброй часове в разговори с хора със зависимости, прочела е стотици статии за механизма на злоупотребата с наркотици. Но нито една от тях не я е подготвила за какво се случва след това.

„Бяха изключителни, невероятни усещания“, казва тя. Моментът на екстаз затъмнява всички останали чувства. Няколко дни взима лекарството, след което е изпратена вкъщи. Но тя решава да не го взима. Страхуваше се, знаеше, че много от нейните пациенти, не могат да спрат, щом веднъж  започнат. Тя щеше да премине през болката без помощта на лекарства.

Тази нощ, дискомфортът, който никога преди това не е изпитвала е надвил тялото й. Чувствала се е неспокойна, развълнувана, отчаяна. Волков взима болкоуспокояващо и чувството избледнява. „Тогава разбрах колко бързо се развива зависимостта“, казва тя. „Разбрах още, че много се страхувам от опиати.“

Двадесет и пет години по-късно името на Волков става широко известно в областта на зависимостите. От 2003г. ръководи Националния институт за злоупотреба с наркотици в Роквил, Мериленд, САЩ като невролог. Подкрепя идеята, че зависимостта /пристрастяването/ е болест на мозъка, а не морален провал. Под нейно ръководство Институтът поставя приоритет на проучванията на биологична основа на зависимостта и се бори срещу лошото третиране на наркозависимите, както в медицинската, така и в наказателноправната система.

В САЩ се променя правния статут на канабиса, нараства пазара на електронни цигари, завръщат се кокаина и метамфетамина, и опиоидната епидемия от две десетилетия, която опустошава много части на страната – предозирането е убило близо половин милион души в САЩ. В отговор на това, Институтът, който тя ръководи, започва проекти за мониторинг на употребата на наркотици, влага пари в лекарства, които намаляват желанието и приятните ефекти на наркотиците.

Критиците на Волков твърдят, че нейният акцент върху мозъка, свежда до минимум ролята на социалните и икономическите сили, които правят хората склонни към пристрастяване. През последната година, Волков започва да отчита, че фактори като бездомност, безработица и изолация могат да направят хората по-уязвими към наркотиците и е по-малко вероятно да се възстановят.

Според някои изследователи, решенията за финансиране на Института са бавни, за да отразят тази промяна на мисленето. Според тях, фокусът на Института върху мозъка е непропорционален и се притесняват от неговата огромна власт върху политиките за справяне с проблемите с наркотиците и зависимостите. „Влиянието на Института е значително, хората следват тази насока“, казва Ингрид Уокър, културолог от Университета Вашингтон.  

Независимо от това, манията на Волков да разбере биологичните ефекти от прекомерната употреба на наркотици – отчасти подхранвана от миналото на нейното семейство, не само е разбила догмите в невронауката,  а е помогнала за смекчаване на стигмата, с която се сблъскват хората, живеещи със зависимост.

„Нейната мисия в живота бе да събере силата на науката, за да промени живота на милиони хора“, казва Берта Мадра, психобиолог от Харвардския медицински факултет. „И тя направи това“.

Революционно наследство

Волков израства в Мексико сити като една от четирите дъщери на съветски и испански емигранти. Майка й, шивачка на висша мода в Мадрид, търси убежище в Мексико, за да избяга от диктатурата на Франко. Баща й, химик е също бежанец. Пристига в Мексико на 13-годишна възраст през 1939г., за да живее с единствения си оцелял роднина – неговия дядо, съветския революционен лидер в изгнание Лев Троцки.

Като тийнейджърка, Волков е впечатлена от човешкия мозък и учи медицина в Националния автономен университет Мексико. След като завършва първа по успех е приета да учи психология в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж. Но една статия от 1980г. в Scientific American променя нейните планове. Статията описва как нова технология, позитронно-емисионна томография, позволява де се наблюдават моделите на активност на мозъка. Волков е впечатлена. Скоро след това, си намира изследователска работа в лабораторията на психиатъра Джонатан Броди в тогавашния медицински център на Ню Йоркския университет, който има програма, използваща технологията за невровизуализация.  Броди започва да прави сканиране на мозъка, с цел да проучи различни мозъчни разстройства при хората.

„От самото начало бе ясно, че тя е звезда“, казва Броди. „Ентусиазмът й бе безграничен.“ Волков се включва във всеки проект, от търсене на биомаркери за мозъчен тумор до откриване на разлики в мозъчната активност при хора с и без шизофрения. Оформя се репутацията й на непокорен, но блестящ учен.

В средата на 80те години завършва психиатрия в Ню Йоркския университет и се премества в Университета в Тексас, Научен здравен център в Хюстън, да работи с образна диагностика. През 1987г. се премества да работи в Националната лаборатория Брукхевън, където през следващите 16 години продължава за изследва ефекта на наркотиците върху мозъка. Тя използва радиоизотопи за етикиране на кокаина, проследявайки колко бързо това предизвиква невротрансмитера допамин в мозъка и колко бързо се разсейва, като твърди, че скоростта на неговия ефект може да обясни защо лекарството е толкова силно пристрастяващо.

През 90те години тя прави ключови открития. Волков забелязва, че префронталната кора, мозъчна област, която регулира вземането на решения и самоконтрола, е била неактивна при мъже, които са пристрастени към кокаин-аномалия, която понякога може да предшества зависимостта, правейки човека по-уязвим към нея. Дисфункцията в тези райони на мозъка, които взимат решения, тя предполага, е защото наркозависимите чувстват, че губят контрол. Освен това, тя и нейният екип откриват, че при повторна употреба на кокаин, мозъка се  десенсибилизира чрез убиване на допаминовите рецептори. Волков и колегите й по-късно са повторили тези резултати и при хора, които злоупотребяват с алкохол, хероин и метамфетамини.

През 2003г. Волков става директор на Националния институт за злоупотреба с наркотици.

В семейството

Тя има лична мотивация – зависимостта се разраства в семейството по майчина линия. Като дете, Волков си спомня за огромна тайна около чичо си Рафаел, красив и мил мъж, който се бори със злоупотребата с алкохол. Десетилетия по-късно, когато майка й умира, й казва, че той не е починал от сърдечни усложнения, а неспособен да овладее алкохолизма си, се самоубива. Тази изповед разбива сърцето на Волков. Тя посвещава целия си академичен живот на това, да покаже как  зависимостта е болест, като всяка друга.

„Това прави стигмата“, казва тя. „Бедната ми майчица, трябваше да изчака последния момент, за да ми каже нещо, което не смееше.“

Стигмата за зависимостта е все още силна. Само 17% от 21,2 милиона души в САЩ, диагностицирани със злоупотреба с наркотици през 2018г. са получили лечение. Посланието на Волков не е изгубено. Тя помага за преодоляване на зависимостта на обществото, като провежда публични дискусии, обучава местни и федерални съдии, осигурява инструментариум за обучение на лекари и настоява лекарствата при свръхдоза да са по-достъпни в рехабилитационните заведения и затворите.

По материали от https://www.nature.com/articles/d41586-020-00921-9

 

Кратък линк

Още Новини