Детските игри

Детето е „малък изследовател“. 

Навярно мнозина са чували това твърдение, тъй като от момента, в който започне да хваща и задържа в себе си обекти, то започва да изследва света. 

Това изследователско поведение се нарича игра с обекти. Състои се в лапане, дъвчене, гризане, въртене и наблюдаване на въртеливите движения, триене, притискане, удряне, хвърляне и наблюдаване как падат различни обекти, до които детето има достъп. 

Тук много от родителите, които имат деца във възрастта между 6 и 10 месеца, ще кажат, че това не е изследване, а терор. Непрестанното хвърляне на една и съща играчка, след като е върната многократно, е по-скоро изтощително, отколкото интересно за родителите. Но за детето играта с обекти е важна, тъй като тя силно стимулира „сензорно моторното“ му развитие. Чрез нея то изследва и научава за различната структура и форма на обектите, ориентира се в пространството за ниско-високо, близко-далече и др..

В този етап е важно да се прояви повече спокойствие, толерантност и  разбиране от страна на възрастните и да се осигури пространство, така че изследването да се случва безпрепятствено. 

Играта с обекти може да включва и други видове игри, тъй като тя има физически и манипулативни аспекти. Често по-големите деца я извършват в рамките на измислен контекст ( игра на Уж)  или в социално драматичен контекст (ролева игра).

Играта на Уж започва около една годишна възраст, първоначално с действия, свързани с използването на предмети, но не по предназначение, а като заместители за реализирането на възникнала идея. 

Към две години и половина децата вече създават по-богати сюжети и влизат активно и умело в роля като: готвач в ресторант, доктор и пациент; стопанин и домашен любимец, принцеса, човека паяк и др… Стимулира се и производството на „реч“, тъй като те често коментират своята дейност. 

Детето не се замисля за наличните възможности – то е мотивирано от идеята си и действа. Пред него не стои НеВъЗМоЖНОсТ за ДеЙсТВиЕ.

 Не си казва: “Ех, кара ми се кола, но нямам кола…по-добре да гледам ТВ.“ То грабва стола и започва да го бута в съчетание със звук: „Бууууу“ и ето: „Аз мога да карам кола“; хваща черпака, започва да танцува, а музика дори няма или поне така изглежда за външните наблюдатели. 

Когато родителите подкрепят тази игра, основно чрез не намеса, тя продължава и се разгръща все повече и повече. А ако възрастният каже: „ Не, спри! Така не се прави! Столът не е за бутане! С този черпак сипваме супа или ще се удариш!“, малкият изследовател губи своята възможност да изследва. Възможно е бързо да намери друг начин да продължи, защото е мотивиран да знае, да може, да действа.  Но, до кога ли? Може би до момента, в който загуби тази водеща го напред вътрешна мотивация и спонтанност. Тогава започва да съобразява твърде много преди да направи това, което му се иска.

Детето спира да играе, когато оценката на възрастните е важна, по-важна от всичко друго.

Чрез игрите детето изпробва ново поведение, има възможността да преувеличава, модифицира, съкращава или променя последователността на поведението си и безкрайно да повтаря леки вариации от него. Именно тази характеристика на играта играе жизненоважна роля в развитието на умения за разрешаване на проблеми и усвояването на цялата гама от познавателни и социално-емоционални умения. 

Играта има важен принос за успеха ни като високо приспособим вид. Тя е силно свързана с познавателното развитие и емоционалното благополучие на човека. 

Играта е спонтанна, гъвкава, непредвидима, въображаема и създадена от тях – децата!

https://pedagogika.bg/detskite-igri/